четвъртък, 19 май 2016 г.

До Киев и назад (2016) (2) Киев, Одеса, Приднестровие, Молдова

Пристигнахме в Киев в късния следобед и веднага се срещнахме с моя приятел Станислав, който беше безкрайно мил и гостоприемен, и специално пропътува над 100 км от родния си град Чернигов, за да прекара с нас два дена в столицата и да ни разведе.

Минахме покрай сградата на Киевския университет:

Видяхме и "Златната порта". Тя е била построена през 11-ти век и е била част от укрепителната система на Киев, който тогава е бил столица на Киевска Рус.

На следващата сутрин Стас ни поведе на по-сериозна обиколка на забележителностите.

Тръгнахме от

площад Независимост или просто „Майдана“

Предвид събитията от последните години съм убеден, че всички го познавате от снимки. Води се главния градски площад, въпреки че през него преминава натоварен булевард и лично според мен извън някакви по-големи организирани мероприятия мястото не е толкова популярно за местните жители.

На площада много ми допадна тази скулптура на казак, свирещ на традиционния инструмент "кобза" : 

Стас ни показа и това малко летище, което по негови думи може да служи като „пример за корупция“. Намира се съвсем близо до парламента и било изградено от правителството на Янукович специално за „нуждите“ на управляващите.

Минахме и покрай

парламента на Украйна:

А от там се отправихме към

Киевско-Печерската лавра

- манастирски комплекс, основан още през 11-ти век. Той е под закрилата на ЮНЕСКО и е едно от „Седемте чудеса на Украйна“. Между другото повечето забележителности на Киев са именно църковни храмове и манастири, които на моменти изглеждат доста сходно, но пък според мен са много гиздави и красиви.

Няколко снимки от лаврата:

Далечен поглед:

В самия комплекс:

В непосредствена близост е разположен и мемориалния комплекс, посветен на победата във Великата отечествена война:

Отправихме един последен поглед назад към Киевската лавра и продължихме разходката си в друга част на центъра:

Използвахме услугите и на киевския фуникульор:

Много ми хареса площада пред

катедралния храм Св.София

с паметника на споменатия вече от мен казашки предводител Богдан Хмелницки. Бяха сложени множество поставки за великденски яйца, които обаче все още стояха празни:

Друг красив храм в близост бе

манастира Св.Михаил

Киев е град с предимно рускоговорящо население,

въпреки че често се чуваше украинска реч, а надписите по улиците бяха изцяло на украински език. Стас ни разказа, че това е голяма промяна в сравнение с 90-те години, когато е било изключение да чуеш някой да говори на украински по улиците. Очевидно времената се променят и руският започва да губи позиции.

За край на разходката се спряхме в един латино бар. Благодарихме на Стас и на неговата приятелка Таня за цялото внимание и гостоприемство, след което се срещнахме с нашия домакин Юрий, с когото прекарахме приятна вечер в разговори за културни особености, пътувания и др.

На следващия ден се отправихме на юг.

Киев не е от най-забележителните градове, които човек може да посети, но на мен много ми допадна и трябва да призная, че се чувствах доста добре там.

Трябваше до вечерта да стигнем до Одеса,

като бяхме планирали кратка спирка в

град Уман,

който се намира точно по средата между Одеса и Киев. Там възнамерявахме да посетим

парк „Софиевка“

Той също се счита за едно от „Седемте чудеса на Украйна“, което може би е леко пресилено. Въпреки всичко паркът е красив и си заслужава човек да спре за час-два.

Паркът е построен в края на 18-ти век от полския благородник граф Станислав Потоцки, като подарък за неговата гръцка жена София. В него човек може да се полюбува на красиво организирани алеи, няколко езера и едно малко водопадче. Прекрасно място за разходка и отдих.

Поглед към голямото езеро:

 Деца хранят лебедите:

Малкият водопад:

Този дъб е бил посаден от бившия премиер М.Я.Азаров, който беше на власт до началото на майданските събития, когато бяга към Русия, заедно с бившия президент Янукович. Очевидно не е долюбван в Украйна сега:

Обядвахме в центъра на Уман и тръгнахме към Одеса.

От Киев до Одеса

се пътува по скоростен път, който е в много добро състояние в по-голямата си част. Въпреки това човек не може да се отпусне, тъй като се случваше от време на време след 50-60 км отлична настилка да последват 20 км дупки и неравности. В един момент дори за малко щях да мина през огромна дупка, простираща се почти по цялата дължина на пътното платно, която избегнах през аварийната лента. Беше си направо окоп...

Малко след Уман попаднахме и под ударите на закона

Спряха ни полицаи и се оказа, че съм шофирал с превишена скорост. Полицаите си имаха караулка, абсолютно извън каквото и да е населено място, пред която имаше пешеходна пътека, водеща до.... караулката от другата страна. Поради това имаше ограничение 50 км/ч... доста удобно за ченгетата. Както и да е...

нарушението си е нарушение и се започнаха преговорите

Любопитното беше, че полицаите ми говореха на тази смесица между украински и руски, наречена „суржик“, за която вече споменах. Беше интересно да ги слушам. Често се налагаше да ми повтарят нещо по няколко пъти. Започнаха се ченгесарските блъфове, че трябвало да ми пишат протокол и глобата е 200 евро, бла-бла-бла. Много бързо след това най-спокойно започнаха да ме пазарят, питайки колко пари имам, колко ще им дам и т.н. В крайна сметка почерпих тримата господа с 20 евро, което не е постъпка за пример, но откровено казано хич не ми се занимаваше с тях, а и до Одеса оставаха още над 200 км.

Одеса

Успяхме да пристигнем в града по светло и без да губим време се отправихме на една късна разходка към центъра. Имах пресни спомени от последното ми посещение през 2011-та година, така че поведох Веси по утвърдения маршрут.

Покрай манастир „Св. Пантелеймон“:

...и красивата сграда на гарата:

...по улица "Пушкинска" до идеалния център. Тази табела ме развесели:

Украинският език е интересен. „Година“ значи „час“, а украинската дума за „година“ е „рик“.

Като първо впечатление от Одеса

ни се набиха на очи няколко неща. Разликата с посетените досега градове в Украйна се усети, първо защото изведнъж украинския език изчезна. Тук всички говореха на руски, като дори надписите на украински бяха рядкост.

Второ, извън центъра градът ми се стори неподдържан. Улиците и тротоарите бяха в лошо състояние, имаше и доста боклуци по улиците. Привечер се забелязваха и доста съмнителни типажи. Разни тарикати и мутроподобни субекти. Изобщо създаваше се усещане за един „град на греха“. Не сме имали някакви конкретни стереотипи, но все пак

Одеса открай време носи славата на бандитски град

Също така имаше и доста алкохолици по улиците, влязохме и в един супермаркет, където всеки втори клиент миришеше на спиртак. Не ми бяха направили впечатление такива неща в другите украински градове до момента.

Хотелът, в който нощувахме, също се вписваше в горната картинка. Бяхме задали точен адрес на GPS навигацията, но при пристигане не видяхме никаква табела, която да указва, че там има хотел. Помислих, че GPS-a прави проблеми, завъртяхме едно кръгче из квартала, но се оказа, че адресът си е точно там. Беше жилищна сграда с тунел, водещ към вътрешен двор. Влязохме в двора и видяхме една нова сграда, на която отново не пишеше абсолютно нищо. Отпред стоеше някакъв съмнителен тип, изглеждащ като застаряваща мутра от 90-те. Попитах го:

- Извинете, търсим хотел "Родина".
- Намерихте го.

Шах... Ами добре, хубаво. Вътре условията бяха съвсем прилични, а цената от 15 лв. за цялата стая няма и да коментирам. Така че супер :)

И все пак, въпреки представената от мен по-тъмна част на града, Одеса безспорно е много красив град, носещ аристократичния дух на Руската империя. Разходихме се по „Приморски булевард“, където се намира сградата на общината:

Минахме и покрай емблематичната сграда на операта:

На следващия ден се разходихме отново. Площадът с паметника на императрица Екатерина Велика, която основава града в края на 18-ти век. Тогава тези територии са били слабо населени и често са били обект на военни конфликти между Руската и Османската империя. Затова Екатерина Велика решава да основе тук военноморска крепост, с която да се подсилят руските позиции в региона.

Поглед към морската гара:

На този площад се намира паметника на дюк Ришельо - френски благородник, който напуска родината си след Френската революция и служи в руския кралски двор. В началото на 19-ти век той действа като градоначалник на Одеса и губернатор на Новорусия и има големи заслуги за изграждането и развитието на града:

С това разходката ни в Одеса приключи и беше време да се отправим към Молдова. На изхода на града ни изпрати познатото ми кръгово кръстовище, с надписа „Город-герой Одесса“:

Въобще доста ми допада, че в началото или в края на редица бивши съветски градове съществуват такъв тип постройки или табели. Може би някои ги считат за грозни и стари, но пък ми беше много приятно след дълги километри шофиране да ме посрещне един голям и епичен надпис с името на града и някакво приветствие.

От Одеса до границата са само 60 км. Води се, че е границата с Молдова, но това не е точно така. Предстоеше ни да преминем

през Приднестровската молдовска република

- сепаратистка държава, непризната от нито една друга такава в света, с изключение на Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах. Сами се сещате доколко са признати и последните три :) Непризната, но вече цяло едно поколение е израснало в Приднестровието, тъй като то съществува от 1990-та година.

През 80-те години в Молдова се наблюдава възраждане на про-румънския национализъм сред румъноезичното население, което води до напрежение и страх сред останалата част от обществото - предимно руснаци, украинци и гагаузи, че руският език може да бъде отменен или дори да се стигне до обединение с Румъния. Така се създава Приднестровската република на източния бряг на река Днестър, където руснаците и украинците формират мнозинство, а Горбачов не предприема по-сериозни мерки срещу това, с цел да запази териториалната цялост на Молдова.

След разпада на Съветския съюз следва кратка гражданска война, като Русия подкрепя сепаратистите и логично малка Молдова не успява да се противопостави и да си върне контрола върху тези територии. И така... Приднестровието си съществува, закриляно от Русия, притежавайки всички структури на една държава - парламент, полиция, валута, университет и т.н.

Приднестровието беше черешката на тортата на това пътуване

Минахме през него през 2011-та на път за Одеса, но ни бяха забавили на границата и защото уж много бързахме не спряхме изобщо да се разходим. Много ме хвана яд после, но за щастие Молдова не е далече и сега имах възможност да попълня пропуските.

Посрещна ни гордо развятия байрак (знамето им съответства на това на Молдавската ССР):


...след което застанахме на опашка под националния им герб. Уникално е, че 25 години след разпада на СССР тук сърпа и чука все още се използват като национални символи:

Приднестровието е един музей под открито небе

Тук сякаш времето е спряло и аз по-скоро се чувствах все едно съм в 1986-та година, отколкото в 2016-та. След доста бюрокрация по границата бяхме допуснати в страната и след едва 20 км вече бяхме на входа на столицата

Тираспол:

Директно се отправихме към центъра и паркирахме точно пред сградата на парламента. Мисля, че снимките говорят сами за себе си...

Парламента с другаря Ленин отпред: 

Един от главните булеварди на Тираспол. Наричам тази снимка

"Северна Корея в Европа":

Паметника на руския генерал Суворов и един поздрав за 9-ти май :

Имената на улиците също си стоят непроменени:

Те си имат коли все пак, макар автопаркът да е старичък. Изобщо в тези държави моя Голф беше по-скоро на едно средно ниво като възраст. Забелязвате ли Range Rover-а на последната снимка? Е този конкрено е с руска регистрация, но на моменти се срещат много луксозни коли с приднестровски номера, което изключително контрастираше на околната среда. Явно в „държавата“ живеят и много заможни хора. Навсякъде се виждаха обекти на компанията „Шериф“. Тя се занимава с всичко - от магазини до бензиностанции, строителство и телевизия, и сформира 52% от постъпленията в бюджета на Приднестровието. Свързва се с олигархичния кръг на бившия президент Игор Смирнов.

Тази снимка е доста красноречива относно геополитическата ориентация на Приднестровието:
(В бъдещето заедно с Русия):

Официалните езици тук са руски, украински и молдовски/румънски - изписван на кирилица. На практика обаче почти всички надписи са на руски и той абсолютно доминира в общуването на всички нива.

Сградата на общината... отново с другаря Ленин:

Друга много ретро гледка по пътя към общината бе един билборд, на който бяха представени "образцови граждани". Имаше техни снимки и кратки данни за професията им. „Олег Иванов - инженер, общественик“... феноменално просто 😁.

За първи път видях освен монети и банкноти като парично средство да се използват и жетони: 

Нерегламентирания превоз на хора и стоки до Русия процъфтява:

Време беше да напуснем Тираспол и понеже се бяхме отдалечили от колата хванахме тролей от спирката на университета. В тролея при нас дойде едно момиче и бавно, и неуверено каза на български:

- Здравейте, вие от България ли сте?

Така се запознахме с Елена - бесарабска българка от село Паркан, което се намира точно между Тираспол и втория по големина град в републиката Бендер. Тя учеше руска филология в местния университет и искаше да стане учителка. Родителите й били на гурбет в България, тя също може би би заминала някой ден. Каза, че в нейното село така се говорело, имало много българи. Беше изненадана и се радваше да ни види, като сподели, че за първи път среща българи от България в Тираспол.

Сбогувахме се с Елена и продължихме към

град Бендер

- единствения град в Приднестровието на западния бряг на река Днестър. Тук искахме да посетим местната крепост, но входът беше по 10 лв. на човек и не бяхме убедени, че си струва, още повече, че трябваше отново да обменяме пари някъде. Но пък до входа видях поредната соц. находка:

Опитахме да разбием системата и да се върнем назад, за да видим крепостта от другия бряг на реката. Трябваше да минем точно през това

село Паркан

Нарочно заговарях хората на български, защото ми беше интересно какво ще стане. Попитахме една жена как да стигнем до реката. Тя говореше на руски, но ни разбираше чудесно. Дали заради езиковата близост, или заради комуникацията с българоговорящо население не знам. После попитахме един анцуг „Адидас“, който ни помоли да обърнем на руски. Най-накрая, в самия край на селото попаднахме на жена, която говореше български. Беше някаква интересна смесица, като естествено в речта й се долавяха доста руски думи. Даде ни обяснение от сорта на:

- Даа, натам е реката. Прямо и горе след стената. Айде, счастливо.

Оказа се, че крепостта не е точно на брега на реката, така че не преборихме системата:

Снимах тези рибари на река Днестър, след което вече беше време да преминем в някоя международно призната държава :)

Молдова

Пристигнахме в

Кишинев

в късния следобед и си направихме една вечерна разходка.

Градът се беше променил за последните 5 години.

Тогава голяма част от уличните надписи бяха на руски и в ежедневната комуникация отново руския преобладаваше. Сега определено се усещаше, че румънският език се налага все повече. Голяма част от надписите вече бяха на румънски, а по отношение на езика, който се чува по улицата може би съотношението руски:румънски вече е 50:50. Все пак не срещнах човек, който да има трудности и да не може свободно да превключва между двата.

Както и преди 5 години, така и сега ще кажа, че за мен Кишинев е доста скучен като град, да не говорим за столица на държава. Забележителностите му не са много забележителни според мен, но ето някои от тях:

Триумфалната арка и градската катедрала:


 Триумфалната арка, заедно със сградата на парламента: 
 

И все пак градът ми се стори чист, а хората приветливи и услужливи. Отклонявайки се от главния булевард „Щефан чел Маре“ видяхме по редица малки улици в центъра такива импровизирани "тържища":

Такава гледка бяхме видяли и в град Чернивци, в Украйна. Продават се всякакви неща - от разни билки до чорапи и сурови пилета.

Напускайки Кишинев и Молдова на практика приключихме с разглеждането на градове и забележителности.

Нощувахме при един мой приятел в Букурещ, като вечерта изпихме по една бира в центъра с негови приятели. На следващия ден благополучно пристигнахме в София.

С това приключвам своя разказ. Надявам се да съм Ви убедил, че макар да не са толкова известни и посещавани, тези географски ширини са изключително интересни и имат какво да предложат на един пътешественик.

Благодаря за вниманието, надявам се да Ви е било интересно.

 

КРАЙ!


вторник, 17 май 2016 г.

До Киев и назад (2016) (1) През Румъния и Западна Украйна


Здравейте, любители на пътешествията! В средата на месец април с моята приятелка Веси се отправихме на пътешествие с крайна цел град Киев, като повторихме частично и моя маршрут от 2011-та година. Този път обаче се спряхме за малко по-дълго в Приднестровието и много бих желал да споделя с Вас моите впечатления. Освен това смея да кажа, че посетихме редица красиви и любопитни места в Украйна, така че публикувам карта на маршрута и започвам разказа си:

 
Тръгнахме от София на 15-ти април, като възнамерявахме да осъществим пътуването в рамките на 10 дена. Пътувахме цял ден и нощувахме в колата на 25 км от първата ни спирка -

град Синая и замъка Пелеш в Румъния.

На следващата сутрин станахме рано и само след около часа вече бяхме на паркинга в близост до замъка. Беше все още много рано и нямаше никого, което ни даде възможност необезпокоявано да разгледаме замъка отвън. Външният му вид много ми допадна, а хубавото време, спокойствието и чистия въздух наоколо създаваха една много уютна атмосфера:


Той все още беше затворен за посетители, така че решихме да се върнем назад и да направим една кратка разходка из града.

Синая е курортен град в Карпатите, кръстен на едноименния манастир там, който пък носи името на библейската планина Синай. Беше още рано сутрин и навсякъде се носеше блажено спокойствие. Градът беше приятен и ми хареса това, че имаше стремеж новите хотели да се строят в унисон с по-старите сгради, и съответно не се наблюдаваха толкова големи контрасти. Е... не че нямаше 1 – 2 големи социалистически мастодонта, но преобладаваха хотели на няколко етажа.

Едно от приятните места в града е парка с казиното, построено по инициатива на крал Карол I в началото на 20-ти век. В момента сградата се полза като конферентен център:


 Върнахме се отново до замъка Пелеш и влязохме с организирана група за обиколка на по-интересните зали в него. Две думи за самия замък. Въпреки, че изглежда по-стар, е построен в началото на 20-ти век с цел да бъде зимната резиденция на споменатия вече крал Карол I. Проектът е на немски архитект, увековечен с една от многото дърворезби в двореца, а в строежа участват майстори от цяла Европа. Дворецът (обикновено го наричат "замък" но по същество е дворец) е бил изключително модерен за времето си, като е бил първият изцяло електрифициран такъв, оборудван със свой собствен ВЕЦ.

По времето на Николае Чаушеску районът е бил затворен за външни лица и допускани са били единствено негови приближени, както и поддържащия персонал. Въпреки красивия външен вид, обаче, отвътре двореца хич не ми допадна. Коридорите и залите бяха изключително претрупани с дърворезба, скулптури и какви ли не други предмети, създавайки един изключително неприятен кич, който дразни сетивата, тъй като очите шарят между стотици предмети, без да има един или няколко акцента, които да привлекат внимание. Един голям сбор от красиви обекти, които те задушават и потискат. Личи си, че за строежа и обзавеждането са похарчени много средства, без обаче да се създава уют или комфорт, а само за да се постигне показност. Изобщо по мое мнение Карол I, подобно на българския цар Фердинанд, е изпитвал някакво чувство за малоценност от това, че е крал на бедна източноевропейска държава и по този начин е искал да се почувства по-значим.

За сметка на това обаче замъкът е разположен сред прекрасна природа и така, доволни от видяното, се отправихме за кратка разходка по центъра на

град Брашов,

който бе само на 60 км разстояние. Паркирахме и след 5 минути вече бяхме на стария пазарен площад:

Редом с град Сибиу, Брашов е бил един от големите центрове на трансилванските саксонци. Последните започват да се заселват по покана на унгарския крал през 13-ти век, който е разчитал на тях за защита на пограничните райони на кралството, както и за икономическото развитие на същите. Колонистистите започват да развиват търговия и занаяти, което бързо довежда до забогатяването и разрастването на града. В днешно време немци почти не са останали, но съществува уважение към тяхното културно-историческо наследство.

Една от красивите сгради е готическата катедрала, известна като "черната църква". Всички надписи и обявления в храма бяха написани както на румънски, така и на немски език:

След като отделихме няколко часа на Брашов и изпихме по кафе беше време да се отправим към основната цел на нашето пътуване - Украйна.

Малко преди залез слънце на същия ден успяхме да стигнем до украинската граница. Бих искал да споделя

малко впечатления за румънските пътища

Вече за пореден път пътувам през страната и мога да заявя, че съм я кръстосвал от край до край в почти всички направления. Убедих се напълно, че Румъния до голяма степен е обновила първокласната си пътна мрежа и разликата с България е доста голяма. Вярно, нямат много километри магистрални пътища, липсват обходи на градове със стотици хиляди жители, безбройните села няма и да споменавам, но пък от Гюргево до границата с Украйна се пътува по почти безупречен асфалт. Надявам се скоро и нашите институции да се активизират, защото по отношение на състояние на пътната мрежа и поддръжка разликата вече ми се струва значителна (изключвам околовръстното на Букурещ...то не е мръднало за последните 5 години и все още е тясно, мръсно, с дупки, коловози и кръстовища на едно ниво).

Последно отклонение за Румъния - в Брашов ми направи изключително приятно впечатление един от главните булеварди в града, по който бяха санирани няколко десетки панелни блока... цялостно, разбира се. Това даваше един несравнимо по-европейски и представителен вид на града - булевард с перфектна настилка и маркировка, със санирани в топли цветове жилищни блокове отстрани.

Отделно в Букурещ също забелязах, че в цели квартали се наблюдава цялостно саниране на панелни сгради. За качеството на изпълнението не мога да коментирам, а иначе мой приятел ми каза, че инициатори били районните общини, които след това щели да си възвърнат разходите, събирайки от домакинствата спестените средства за отопление. Не знам как точно се реализират тези проекти, но няма как да не се запитам, защо в Румъния може, а в България не (не че и в България няма добри такива примери, но в Румъния определено ми се стори, че се напредва с много по-бързи темпо в тази насока) ?

След чакане от около час и половина, вече по тъмно, влязохме в

Украйна:

До първата ни спирка, град Чернивци, оставаха около 30 км. Разликата в пътищата се усети моментално. Пътят до

Чернивци

беше кръпка до кръпка, с дупки, пропадания и едва забелязваща се маркировка. Шофирах средно с 50 – 60 км/ч, а украинците ме изпреварваха със 100 – 110 км/ч. Явно са им доста здрави окачванията...

Нощувахме в апартамент... луксозен бих казал, при това на скромната цена от 35 лв. за цялата стая. Хубаво е да се отиде в държава, където като българин ти е евтино :)

На следващата сутрин си хванахме маршрутка към центъра. Билетчето струваше около 30 ст. и се купува от шофьора, който имаше до себе си един голям панер, пълен с банкноти. Механизмът на купуване на билет, освен ако не си в предната част на маршрутката, е следния: дават се напред парите и по някое време получаваш билета си обратно. Съответно ако си застанал отпред постоянно ти се подават някакви пари и ти се сочи с пръст „1“, „2“, ти взимаш билетите от шофьора и ги пускаш назад... то се знае за кого са :)

Чернивци (ударението пада на последното „и“) ми допадна изключително много. Развитието на града започва през 18-ти век, когато територията бива завзета от империята на Хабсбургите и областта бива наречена „Буковина“. Градът бързо се превръща в стратегически културен, религиозен и военен център на областта. Ключовото му значение се определя от факта, че е на източната граница на империята.

Разходката ни започна от

прекрасния университетски комплекс:


Не прилича много на университет, нали? Това е така, защото компексът е построен като резиденция на митрополита на Буковина и Далмация. Строежът се състоял през 19-ти век и е дело на един от най-талантливите архитекти по онова време - чехът Йозеф Хлавка. Освен крилото, предназначено за резиденция, били построени също храм и духовно училище. Между двете световни войни, когато Чернивци е част от Румъния, тук се помещава местното църковно настоятелство, а по обясними причими по съветско време целият комплекс бива затворен. Отваря врати отново в края на 50-те, когато се взема решение тук да се разположат няколко факултета на местния университет. В момента основната част от сградния фонд се използва като база за обучение, като естествено църквата си функционира като такава.

Разходихме се заедно с група украински туристи, чиято екскурзоводка беше изключително усмихната и приятна жена, и в паузите на беседата повтаряше на английски език заради нас още веднъж всичко, което вече беше казала. Това беше първата от многото ни срещи с гостоприемни и добронамерени украинци.

Още 2 снимки от университета:

 


В главната аудитория с портрета на патрона на университета - украинския писател Юрий Федкович:

Разходката ни продължи към останалата част от центъра. Градинката пред театъра:

Старци пред паметника на украинския поет Тарас Шевченко:

Площадът пред общината:

Седнахме за обяд и пробвахме по едно черниговско пиво:

 Няма как да пропусна да отбележа, че украинската дума за „скара“ на български се използва по малко по-различен начин. Думата е „мангал“. Искаше ми се да се държа сериозно, но ми беше трудно, четейки в менюто ястия като „Мангал асорти“ или "Скумбрия на мангали" :)

В заведението се заговорихме с местна баба, която разпозна езика ни и ни разказваше колко много обича България и как ходи на море при нас всяка година. Климатът колко добре й се отразявал, хората колко гостоприемни били и т.н. Изобщо в Украйна се срещнахме с редица хора, които имаха изключително добро отношение към България и българите. Отново в Чернивци, в един магазин, се разприказвахме с магазинерката, която също често идва в България със семейството си.

Пешеходната зона на града:

Забелязах още нещо в Чернивци. Явно освен цяла Румъния и половин Украйна кара коли с български регистрации. Много от по-новите и луксозни возила в града бяха с регистрации "В", "ТХ"... загрявате идеята. Вероятно Чернивци е популярна дестинации за варненските и добричките баровци.

Разходката ни приключи в късния следобед, като на следващия ден ни предстоеше вече по-сериозно да навлезем в държавата:

 На следващата сутрин тръгнахме на северо-изток и само след 60 км достигнахме първата си спирка -

град Хотин

Самият град е малък и съвсем скучен, но до него се намира разкошната Хотинска крепост. Изградена по времето на Киевска Рус, тя търпи най-голямото си разширение и укрепване през 14-ти век по времето на молдовския владетел Стефан Велики. Крепостта е разложена край бреговете на река Днестър.

Ние бяхме единствените посетители в този ранен час в делничен ден... точно както най-обичаме. Мястото е прекрасно, надявам се снимките да успеят да предадат част от красотата му:

И за капак изгледът от един от близките хълмове:

Този ден беше деня на крепостите. На 30 км от Хотин е регионалния център,

град Каменец – Подолски

Той е известен със стария си град и крепостта в неговия край, която е доста по-голяма от Хотинската:

Както всички крепости, тази също е била преправяна многократно през вековете от различните й владетели, но се свързва най-вече с полско-литовското княжество. За него тя е имала важно отбранително значение, тъй като се е намирала в пограничен район и често е ставала обект на обсада вкл. по време въстанието на известния казашки предводител Богдан Хмелницки, който прави неуспешен опит да я превземе.

В края на 17-ти век замъкът попада в турски ръце, макар и само за 20 години, след като го обсажда 300 000-на армия. В последствие поляците си възвръщат контрола и скоро след това крепостта започва да действа като затвор. Днес е музей, а във вътрешния двор често се организират средновековни фестивали и други подобни мероприятия.

Крепостта ми допадна, но Хотинската ми остава фаворит... може би защото беше извън населено място и на брега на река. В едно от крилата имаше експозиция, посветена основно на социализма и СССР. Този надпис най-много ми хвана окото. Уникален бих казал :D :D

В стария град искахме да се отбием през един туристически център, който се оказа затворен. Там се срещнахме, директно на улицата, с Людмила. Жена на над 60 годишна възраст, която се оказа, че работи като уредник в крепостта. Приказлива жена, която явно заради ниската си заплата веднага започва да ни навива за разходка и беседа на руски език из стария град, на цена от 100 гривни, което е около 8 лв. Стори ни се леко досадна, но пък беше убедителна и се съгласихме за една кратка разходка. Това беше много добро решение, тъй като Людмила се оказа изключително духовит и интересен разказвач.

Разказа ни за историята на града и за крепостта, както и за украинския Робин Худ - Устим Кармалюк, който е бил заточен в нея. Той е нещо като Робин Худ и Чък Норис в едно – намирал е изход от какви ли не невъзможни ситуации, измъквал се многократно на косъм от смъртта и съответно взимал пари и скъпоценности от лошите руснаци, които давал на бедните, организирал селски въстания.

В стария град Людмила ни показа една необичайна църква. Казва се "Св. Петър и Павел" и когато турците превзимат града, подобно на "Св. София" в Константинопол, султанът решава да я преправи на джамия. След като поляците от своя страна ги прогонват, полският крал решава... с цел подигравка и превъзходство предполагам, да запази минарето и да постави отгоре му златна статуя на Дева Мария. Не знам дали съществува друг подобен храм в света:

С радост дадохме на Людмила стоте гривни и продължихме пътя си. Предстоеше да тествам новата си палатка. Нощувахме на поляна край едно китно селце на около 60 км от град Виница.

 
 
Палатката издържа средно силен дъжд, така че съм доволен

На следващата сутрин достигнахме следващата си междинна дестинация -

град Виница

Виница е един от големите градове в Западна Украйна с население около 250 000 жители. Не е притегателен туристически център, но специално на мен като медик ми беше интересно да посетя

музея-имение и гробницата на известния и у нас руски хирург Н. И. Пирогов

Той е прекарал последните 20 години от живота си тук.

Тук ще вметна нещо за

езиците в Украйна

- тема, която винаги ми е интересна. В Западна Украйна се говори предимно на украински език. В Източна и Южна на руски, а в центъра често се среща диалекта „суржик“, който представлява някаква смесица между двете. В последните 25 години обаче позициите на украинския език се засилват, като ще разкажа по-нататък още малко за това. Интересното е обаче, че 99.9 % от украинците разбират руски език, перфектно при това, но съвсем не всички го говорят, особено на запад. Обикновено ми се случваше да заговарям хората на руски и да ми отговарят на украински, но не винаги беше лесно да ги разбера. Бих казал, че граматически руски и украински са почти еднакви, но чисто лексикално според мен българският е по-близък до руския. Друго забавно нещо е, че може би поради факта, че руският език насилствено е налаган по съветстко време, много хора, дори и такива, които говорят руски като майчин език, го говорят... „по-украинскому“.

В украинския език много рядко се използва звука „г“, но за сметка на това има два вида „х“. Обикновеното „х“ и едно по-гърлено такова, което се изписва като „г“. Съоветно някои украинци, говорейки на руски, заместват нормалното руско „г“ с украинското гърлено „х“. И се получава така, че вместо да ми кажат „за городом“ (на края на града), ми казват „за хородом“.

Имението на Пирогов

беше приятно и ми беше доста интересно в къщата-музей да науча повече за живота на този гениален хирург:

На около 1 км от имението се намира гробницата му. Сигурно не знаете, но Пирогов е балсамиран, както Ленин, само че 40 години по-рано. Той е единствения балсамиран човек, който не е бил политически и държавен лидер, както и първия балсамиран в съвременната история (т.е. не броим фараоните). Това е извършено по инициатива на втората му жена, която плаща и за гробницата. Ето я и нея:

Тялото приличаше по-скоро на кукла, но интересното беше, че за последните 130 години то е било пребалсамирано едва 9 пъти, докато при тялото на Ленин това се случва веднъж средно на 18 месеца. Освен това в гробницата на Пирогов няма никакви специални климатични инсталации, които да поддържат някаква точно определена температура.

Отскочихме и до

центъра на Виница

Най-известното място е старата водонапорна кула

Вътре имаше музей, посветен на момчетата-наборници от Виница, участвали в съветската окупация на Афганистан. Това си беше доста специфична експозиция, по-интересна за местните може би. Тъжно беше да гледаш снимки на млади момчета на по 18-19 години, загинали за геополитически интереси. Хареса ми обаче, че на последния етаж имаше снимки на оцелели ветерани - техни снимки тогава и в днешно време, като беше описано с какво се занимават те сега. Това си беше живата история на града.

От Виница продължихме пътя си към Киев и спряхме за кратко в градчето

Бердичев

Градчето е малко и непретенциозно, но пък с една доста красива единствена забележителност – полският манастир, построен през 17-ти век, опасан с крепостна стена, която да го защитава от казашки набези:

Едно чудесно място за кратка почивка. Обядвахме и съвсем скоро стигнахме

град Житомир,

откъдето се качихме на главния път Лвов - Киев:

Тук е момента да отдам дължимото на

украинските пътища

Облекчението беше голямо, защото чак след Житомир се качихме на нормален, хубав път. Пътищата в Украйна, особено в Западна Украйна, са ужасни и са изпитание за всяко окачване, както и за нервите на всеки шофьор. Дупките са много, но освен това често има коловози и пропадания на самата основа на пътя. Пътуването е бавно и трудно бих се решил да шофирам по тъмно. Средно се придвижвахме със 70 км/ч. От друга страна украинците не се трогваха от състоянието на пътната мрежа и си джигитстваха на воля. Въпрос на навик може би... Отбелязвам, че сме пътували единствено по основни републикански пътища, свързващи многохилядни градове. Не искам и да виждам как са междуселските пътища.

Но стигнахме до Житомир и вече по перфектен скоростен път съвсем бързо

стигнахме преградията на Киев

Спряхме на една бензиностанция на около 20 км от града, където видях една много тъжна и въздействаща гледка. На касата пред мен беше млад мъж...на моите години предполагам, във военна униформа, с нашивка на батальон „Азов“, с ампутиран десен крак от коляното надолу. Коментарът, вярвам, е излишен. На още 2 – 3 места в Западна Украйна, на изходите на някои градове, видяхме билборди с ликовете на местни жители, загинали в конфликта в източната част на страната.


Продължението:

До Киев и назад (2016) (2): Киев, Одеса, Приднестровие, Молдова