С Голф до Португалия (2016) (7) Франция, Люксембург и Загреб

Що се отнася до магистрални пътни такси французите определено обичат шума на парите. Първоначално възнамерявахме да пътуваме до Бордо по магистралата, но след като набързо ни ошушкаха с 6-7 евро за първите 50 км решихме да слезем от нея. Тук е мястото на похваля навигацията на Google, която ползвахме през част от пътуването. Прекара ни така, че слизахме от магистралата 1-2 км преди пункта за плащане, след което шофирахме 10-15 км по селските пътища и отново се качвахме на магистралата за 30-40 км. Отделно навигацията на няколко пъти ни спаси от тежки задръствания по магистралите във Франция и Германия, избирайки автоматично алтернативни маршрути.

С такива гимнастики около обяд стигнахме в Бордо. Първо видяхме красивия паметник „Monument aux Girondins”, изграден в памет на загиналите по време на Френската революция. Много впечатляващи бяха фонтаните от двете страни на монумента. Определено едни от най-красивите, които съм виждал някога. Красота и изящество до най-малкия детайл:








Фонтаните очевидно са любим обект за студентите по изобразително изкуство:


 

От тук се насочихме към пешеходната зона на Бордо.
Сградата на театъра:


 

Из централната част:






 

Няколко снимки на катедралата „Св. Андре”







Много ми допадна това улично кафене. Когато чуя „Франция” винаги си представям точно такъв тип места:




 

Във Франция хората ми се сториха доста приятни, вежливи и отзивчиви. Дори когато не знаеха английски все пак се опитваха по един или друг начин да ни помогнат. Не сме попадали на лошо отношение в нито една от държавите, които посетихме. Много беше приятно да наблюдавам как си общуват французите в своето ежедневието – в пекарната те посрещат усмихнати продавачки, клиентите също с усмивка отговарят на поздравите им, често се завързват кратки разговорчета помежду им. Като цяло цареше една атмосфера на любезност и доброжелателност, която караше и мен да се чувствам добре.

Една от портите, откъдето се е влизало в стария средновековен град:


 

Зелени трамвайни трасета по крайречния булевард:



 

Накрая видяхме най-известното място в града – площадът „Place de la Bourse” с голямото водно огледало:








Чакахме ли, чакахме…то беше едно пълнене, източване. Най-накрая започна по-ефектната част с издигането на фино диспергирана вода:






От Бордо предстоеше да пропътуваме 600 км чак до Париж. Споменах вече, че по френските магистрали обичат шума на парите…по тази магистрала изобщо не можеха да му се наситят, защото удоволствието да се измине по нея въпросното разстояние струва цели 55 евро. Затова си бяхме намислили отново им покажем пръст номер 3 и да се движим по безплатните пътища. Оказа се, че безплатната алтернатива е прекрасна и пътуването е по-бавно едва с 1 – 1.30 часа. От тези 600 км около 2/3 бяха безплатни магистрали и скоростни пътища.

Влязохме в Париж през задната врата, така да се каже. Около 15 км шофирахме зад това Пежо, което просто счупи ретро-метъра. Нямаше мигачи в истинския смисъл на думата, а пръчки, които се подаваха от купето. В момента е на аварийни светлини :


 

В Париж обиколката ни започна от най-известното място в града. „Големият смок”, както я наричам :



Около Айфеловата кула към нас дойде с оферти цяла група негри, продаващи всевъзможни сувенири. Решихме, че ще можем да спазарим някой магнит по-евтино. Захванахме разговор с единия, той попита по едно време откъде сме, дали не сме от Турция? (може би защото Драго не се беше бръснал веднъж за цялото пътуване ). Когато му казахме, че сме от България той отвърна:
- Bulgaria!

След което превключи на някакъв развален български:
- Айде, има-има, нема-нема. Айде, два за пет.

Когато му казахме „два за четири” обаче не ни разбра, но в крайна сметка се съгласи на тази сделка .



 

Някои казват, че Айфеловата кула е грозна, че е една купчина желязо просто. Според мен е доста фотогенична, а и все пак си е символ и запазена марка на града.


 

Продължихме към Триумфалната арка и булевард „Шанз Елизе”:




 

Арката е построена в чест на победата на Наполеон над австро-руските сили в битката при Аустерлиц. Тъй като се вижда колко много коли имаше около нея бих искал да споделя, че очаквах във Франция, както в други западноевропейски държави, колоезденето да е много популярно. Бих казал, че особено Марсилия и Париж са доста автомобилни градове.



По „Шанз Елизе”. Самата улица не е нещо особено.




Встрани от нея се намираха красивите „Grand palais” и „Petit palais” т.е. малкия и големия дворец. Построени са за нуждите на Световното изложение през 1900-а година. Днес тук са разположени музеи, организират се изложби и други културни събития:






Поглед към дома на инвалидите, построен през 17-и век. Създаден е именно с цел да подслони воини-инвалиди, останали без средства по една или друга причина:


 

Площад „Конкорд”


 

Минахме през парка „Тюилери”, откъдето искахме да стигнем до Лувъра.




 

Седнахме за кратка почивка и току виж и времето започна да се прояснява:




 

Този малчуган нещо беше много отегчен:


 

Пред Лувъра отново попаднахме на нашите любими улични търговци. Така както бяха застанали пред бившата кралска резиденция картинката ми се стори доста иронична и направих една снимка:



 

Самият Лувър. Много красива сграда и вътрешен площад, определено едно от местата в Париж, които не са за изпускане.



 

 

Влязохме в Лувъра, но тъй като имахме само този ден за разглеждане на Париж не можехме да му отделим почти никакво време. Все пак решихме, че е по-добре да влезем за около 2 часа, отколкото да не влезем въобще. Музеят е огромен и ние видяхме една нищожна част от него, но все пак решихме да се концентрираме върху това, което ни се струва по-интересно.

Посетихме раздела, посветен на древен Египет:


 

Саркофази:


 

Беше изложена дори истинска мумия от 600 г. пр. н.е.



 

…както и стена, на която е изписана цялата египетска книга на мъртвите:


 

Посетихме и отдела, посветен на древна Гърция. Тук имаше предимно скулптури.

Атина, богинята на войната:


 

Видяхме и прочутата статуя на Венера с липсващите ръце. Честно казано не виждам какво е толкова впечатляващото. Със сигурност не бих се блъскал в навалицата, за да я видя.


 

Поглед навън:


 

Естествено няма как да влезем в Лувъра и да не минем оттук:


 

Ами…нека ме изядат разбирачите от изкуство, но тази картина беше точно това, което очаквах – картина…хубава, но в никакъв случай не нещо уникално, космическо, невиждано. Не знам как е придобила такава слава, сигурен съм, че ако не беше толкова известна поне половината от хората в музея щяха да я подминат, без въобще да я забележат. За мен лично в музея имаше много по-впечатляващи творби.

Разбира се пред картината навалицата беше огромна. За мен бе по-интересно да снимам башибозука, който снима картината, отколкото самата картина :


 

Една от красивите и известни картини, които успяхме да видим е „Коронясването на Наполеон”. На нея е представено как Наполеон поставя императорската корона на главата на съпругата си.



Към края на разходката ни поехме към катедралата „Парижката Света Богородица”.



 

Каналите на Сена:




 

Пропуснах да спомена едно от комичните неща по време на нашия престой в Париж. Не ме пуснаха да се кача на Айфеловата кула, тъй като при проверката пред нея охраната извади от раницата ми яденето, което разнасяхме със себе си. Маслинки, консерви, бурканчета…трябва да обядваме нещо все пак . Уплашиха се, че вътре има бомби най-вероятно и не ме пуснаха, а нямаше и къде да си оставя раницата.

Пред „Парижката Света Богородица” също имаше проверка. Охраната бе един много приятен чернокож господин, очевидно с чувство за хумор. Проведохме следния разговор:

- Bonjour!
- Bonjour!

Отварям аз раницата, той погледна и каза:
- Merci…bon appetit !

Разсмях се от сърце, той също.


 

Катедралата е чудесна и въобще острова, на който е разположена бе най-приятната част от града, лично за мен.


 

Това успяхме да видим от френската столица за краткото време, което имахме. Определено ще се върнем, но все пак успяхме поне малко да я опознаем. Останах с много добро впечатление от Париж. Честно казано бях чувал предимно негативни неща за него и очаквах да е доста по-мръсно и неугледно. Поне в идеалния център, където ние пребивавахме такива картини не видях. Също така бях чувал за емигрантските общности, за гетата, но това явно е повече проблем в някои предградия. В интерес на истината чернокожите и арабите, които видяхме в центъра бяха много добре облечени и определено даваха вид на заети хора, напълно интегрирани във френското общество. „Гето субекти”, като в Марсилия, в идеалния център не видях.

На следващата сутрин напускахме Париж и отново по безплатните пътища се отправихме към една от последните дестинации на нашето пътуване. Щяхме да минем през мъничката държава, носеща гръмкото име „Велико херцогство Люксембург”.

За столицата му, град Люксембург мога да кажа, че е много чист, спретнат…и съвсем компактен град. От тези градове, в които повечето хора се познават.

Из пешеходната зона:


 

Херцогският дворец:



 

Типичен люксембургец на караул пред двореца :


 

Площадът пред градската катедрала:



 

Официалните езици тук са три – люксембургски (който до скоро е бил немски диалект), немски и френски. Повечето хора по улицата сякаш говореха на френски, но ми се стори, че много от тях нямат проблем да превключват между няколко езика. Така например ми направи впечатление една жена, продавачка в магазин за сувенири, която без проблем си общуваше на френски и на немски, в зависимост от клиентите, които влизаха.




Люксембург е държавата с най-висок жизнен стандарт в ЕС, но това не се забелязва по улиците. Хората ми се видяха скромни и съвсем не парадират с благосъстояние. Е…виждат се и такива возила понякога :


 

Поглед над един от кварталите на град Люксембург:



 

След като прекарахме един следобед тук предстоеше транзитно да направим един голям скок през цяла Германия, Австрия и Словения.


 

Нощувахме отново в колата край магистралата между Щутгарт и Мюнхен. Немските магистрали бяха адски натоварени, заради трите почивни дни, които се очертаваха в Германия. В полунощ движението около Щутгарт бе като на „Цариградско шосе” в пиков час.

Следващият ден премина в път, като чак вечерта успяхме да стигнем до Загреб. Беше събота вечер, което може би обяснява донякъде нещата, но все пак – паркирането бе кошмарно! Въртяхме се близо час из централните улици и просто не можехме да намерим едно паркомясто. Нямам спомен другаде да съм виждал такова чудо. Накрая паркирахме и само за 10-15 мин, докато разтоварвахме багажите поне 3 коли спираха да ни питат, дали ще излизаме.

Излязохме за по бира:



 

На следващата сутрин валеше ситен дъжд. Времето се беше развалило, което значеше, че е време да се връщаме у дома. Все пак не сме от захар и малко дъжд нямаше да ни попречи да се разходим из града.



 

Загреб е симпатичен град, но за мен като столица на държава не беше много впечатляващ. Що се отнася до забележителности мисля, че София може да предложи много повече. Няма как обаче да не отбележа, че бях много впечатлен от поддръжката на дребните неща в градската среда. В това отношение Загреб е на светлинни години от София и мисля, че горната снимка говори достатъчно. Хубави тротоари, трамвайни трасета в безупречно състояние, без изкривени колчета и паднали огради. Болно ми е, че София е толкова мърляв град, тъй като тези неща според мен невинаги са въпрос на финансиране, колкото на поддръжка и на елементарно желание градът да има добър и уреден вид.

Централният площад на Загреб с паметника на бан Йосип Йелашич – който е бил начело на австрийските провинции Хърватия и Далмация:



 

В града имаше фестивал на ретро автомобили:




 

Катедралата:





Пазар в стария град:



 

Каменната порта:


 

Накрая стигнахме най-известната забележителност на града – църквата „Св. Марк”:




 

Вече бяхме доволно мокри и разходката не носеше удоволствие в тези условия, така че набързо се наложи да се връщаме към колата.


 

Пристигайки при колата видях дясното си огледало на земята. Беше паднало самото огледало, без пластмасовата част, също и ветробранът беше счупен. Не знам защо с тези хървати все така накриво вървяха нещата. Бях оставил колата на съвсем спокойно място, нито имаше как кола да отнесе огледалото там, нито беше от страната на тротоар. Моята теория е, че някой пияница се е подпрял на него J. За щастие върнахме огледалото обратно и се закрепи (все още не е паднало), така че и този път се разминахме с лека щета.

Сбогувахме се със Загреб и се изстреляхме по магистралата към София. След 8 часа се върнахме на добрата стара Калотина.





С това приключвам своя разказ. Благодаря Ви за вниманието, надявам се да Ви е било интересно и да не съм прекалил със снимките и обясненията. Аз съм си такъв...по-обстоятелствен за тези неща, но какво да направя като искам да разкажа толкова много

КРАЙ!