Здравейте, пътешественици!
Тази година кризата с коронавируса
обърка живота и плановете на много хора. В моя случай това се отрази и
на планираните ми пътешествия. Въртяха се някакви идеи за
по-авантюристично пътуване с верния ми Голф до Исландия, впоследствие се
обмисляше някакъв вариант за обиколка на големите средиземноморски
острови, след това пък се канех да тръгна към Кипър с междинни спирки в
Турция.
Всичко това пропадна, но пък
автомобилни пътешествия си организирам още от ученик и не желаех тази
година да не забягна съвсем наникъде. Поради общата несигурност и
нежеланието ми да се занимавам с PCR тестове на края всъщност вариантите
ми се сведоха единствено до Румъния. Да де, ама пък накъде да ходя
точно? Така в главата ми се зароди идеята за едно малко по-необичайно
пътуване с по-скоро патриотична насоченост. Реших да се отправя към
забравените български земи в Северна Добруджа в опознаване на
съхраненото българско културно наследство там. Всъщност по-правилно е да
се каже „цялостно пътешествие из Добруджа“, тъй като досега и в Южна
Добруджа никога не бях ходил.
Поинтересувах се малко от възможни
места за посещение и колкото повече се информирах, толкова повече се
ентусиазирах. Бързам в началото още да кажа, че в моя разказ ще си
позволявам известна доза политико-исторически коментари. Нямам претенции
за абсолютна обективност или истинност на изнасяните от мен твърдения,
ще споделям и също така свои собствени разсъждения, наред с впечатления
от видяното. Не бих искал да звуча като краен националист, защото не се
считам за такъв, нито пък ми е целта да разпалвам конфликти в Интернет
или да роня сълзи по едни отминали времена. От друга страна обаче
историята ми е хоби от дете и считам, че историческата истина трябва да
се изказва, а не да се премълчава или изопачава.
В днешно време за голяма част от нас
Северна Добруджа не означава нищо или е просто някакъв смътен спомен от
картите на българското землище през 19-ти век. До преди 100 години там
обаче е живеела многобройна българска общност, имало е будни села и
развити градски центрове, които по нищо не са отстъпвали на големи
възрожденски градове като Пловдив, Карлово, Копривщица, Велико Търново и
много други.
Като последно уточнение ще вметна, че
всички места, за които пиша са вече известни. Нищо не съм откривал, а
съм се ръководил от разкази на българи, които са описали и други
интересни забележителности по тези земи. Ще се радвам на коментари и
забележки от ваша страна в случай на несъгласие с моите твърдения, за да
можем да заформим евентуално някаква интересна и градивна дискусия .
И след това дълго въведение нека все пак представя една карта на маршрута:
Тръгнах от Плевен рано сутринта като целта ми за деня беше да посетя Балчик и Добрич:
Пътищата бяха натоварени, но аз нямах бърза работа и пътувах доста комфортно. След няколко часа паркирах около двореца в Балчик. Първо се разходих из красивите алеи на ботаническата градина:
 |
Закрита изложба на всевъзможни видове кактуси:
Забелязваха се немалко туристи, повече от които бяха руснаци и румънци:
Много хора са чували за двореца в Балчик, но не знам колко знаят
историята му. Според мен повечето просто се чудят каква е тази „джамия“
до плажа и защо е там? Дворецът всъщност не представлява една голяма
емблематична сграда, каквото би било класическото определение за дворец,
а комплекс от множество вили, градини, алеи.
Както повечето от вас знаят Южна Добруджа бива анексирана от България
след вероломното румънско нападение в българския тил по време на
Междусъюзническата война. Апетити Румъния развива към тези територии по
време на Балканската война, считайки, че България й дължи компенсация
поради териториалното си разширение в Тракия. Изключително арогантни и
нагли искания, по никакъв начин необосвани нито културно-исторически,
нито демографски. Румъния обаче успява да вземе тази територия и да я
консолидира след Първата световна война. Балчик се оказва много
стратегическо място и най-южна точка на Черноморието на една сериозно
увеличена като територия румънска държава. С красивите си заливи и мек
климат градът става любимо място на румънската аристокрация, и център на
бохемския живот в страната. За това допринася и изграждането на летище и
директното му свързване с Букурещ.
Своя резиденция тук решава да построи и румънската кралица Мария
Единбургска. През 30-те години тя построява въпросния комплекс и
прекарва голяма част от времето си в него. Нейна цел е било да се покаже
уважение към природата, затова е трябвало архитектурата да бъде
ненатрапчива, а алеите и градините да изглеждат все едно винаги са си
били тук.
Вила „Принц Николай“:
Действително комплексът ми се стори изключително приятен, изграден с чувство за финес и естетика.
Най-известното място в него е вила „Тихото гнездо“, където е живеела кралица Мария:
Въпросното минаре не е изградено с религиозна цел, а всъщност е препратка към ислямската култура и присъствие по нашите земи:
Балчик и цяла Южна Добруджа се връщат обратно в пределите на България
след Крайовската спогодба през 1940-та година. Няколко думи по темата.
Самата спогодба се разглежда като голям български дипломатичен успех, но
както става обикновено нещата не са толкова прости и еднозначни.
Всъщност интересен е фактът, че след като Румъния получава Северна
Добруджа през 1878 година от българска страна няма никакъв протест или
нотки на политически интереси към областта. Някак се приема като дадена
жертва за Освобождението на България, а и за малкото българско княжество
явно е имало по-приоритетни територии от разпокъсаното българско
землище като Тракия, Македония и Беломорието. Добруджанският въпрос се
поставя след анексирането на Южна Добруджа. Българското население тук
бива подложено на асимилационна политика като се затварят почти всички
български училища и църкви, забранява се употребата на българския език и
дори притежаването на българско знаме. В допълнение се заселват
колонизатори от други части на Румъния.
Със започването на Втората световна война Нацистка Германия има
стратегически интерес да привлече България за свой съюзник. През 1940-та
година се създават изключително благоприятелни обстоятелства за
връщането на Южна Добруджа, тъй като това се подкрепя от Германия, но
също така от СССР и дори от Англия и Франция. Румъния се оказва в
политическа изолация по въпроса, а от друга страна е притисната и е на
прага на война с Унгария заради историческата област Трансилвания,
поради което желае да реши бързо спора си с България. Българската
дипломация действа умело, а големият успех се състои в това, че се
постига двустранно споразумение между България и Румъния за връщането на
Южна Добруджа, с което и Нацистка Германия и СССР са съгласни. Унгария
също взима голяма част от Трансилвания, но по решение на Виенски
арбитраж с подписите на Хитлер и Мусолини, което дава след войната
аргументи на румънците за връщането на тази територия, което и се
случва.
Към България също се отправят претенции след войната, но поради
гореспоменатите обстоятелства те се отхвърлят като неоснователни.
Съществува и информация, че СССР е предлагал на цар Борис III България
да получи цяла Добруджа, но царят отказва. От една страна не е желаел
обща граница със Съветския съюз, а според мен се е опасявал от едно
прекалено голямо териториално разширение на България, което да завърши
отново с национална трагедия както след Първата световна война. Според
мен затова той е заложил на един такъв по-сигурен дипломатичен ход.
Парадоксално е как през 1916-та година България освобождава цяла
Добруджа и я губи, а през 1940-та си връща Южна Добруджа без един
изстрел. Тази спогодба обаче има своите тъмни страни и считам, че не е
преувеличено да се каже, че тя е една трагедия за севернодобруджанските
българи. Съгласно спогодбата се извършва размяна на население. Сделката е
малко кон за кокошка, тъй като коренно българско население се разменя
за колонизатори, настанени след 1919-та година. Въпросните получават
имотите и земята на изселените българи от Северна Добруджа. Освен това
България се задължава да изплати парична компенсация на Румъния за
имотите на изселените колонизатори, която бива изплатена след войната и
поради тежка инфлация сумата в крайна сметка става незначителна.
Предполагам, че различните хора биха имали различни мнения относно тези
исторически събития. Със сигурност обаче са били взимани много тежки
решения, за които не е редно да се съди с лека ръка толкова години
по-късно.
След като разгледах двореца се запътих към центъра на Балчик за кратка
разходка и обяд. Улица „Черно море“ с няколко красиви сгради:
Старата чешма близо до градския музей, с османски надпис на арабска азбука:
Централният площад на Балчик:
Продължих към Добрич и излязох на разходка по свечеряване. В общи линии
не мога да кажа, че градът впечатлява като архитектура, тъй като до
голяма степен преобладават социалистически сгради. В инфраструктурно
отноешение бих казал, че на повечето места улиците и тротоарите са в
лошо състояние. Това е в негативен план. От друга страна останах с
впечатлението, че градът е доста оживен. По центъра беше пълно с млади
семейства и деца, както и юноши, което много ме зарадва.
Централния площад:
Минах и покрай етнографския комплекс. Часовниковата кула:
На следващата сутрин паркирах в непосредствена близост до нея и се отправих отново на кратка разходка в центъра. Етнографският комплекс за мен беше най-приятното и интересно място в Добрич. Построен е през 70-те години на 20-ти век на мястото на старата градска чаршия, а часовниковата кула от турско време е била разрушена през 60-те и е възстановена на това място по скици и спомени. Хареса ми, че сградите са изградени в автентичен вид, а не като някаква бутафория:
От тук си взех закуска:
Разхождайки се из Добрич се сетих и за семейната ми памет, затова ще си
позволя да споделя с вас една история. Прадядо ми Иван от с. Камено
поле, Врачанско е бил успешен и напредничав за времето си земеделец.
Когато през 1940-та година Южна Добруджа се връща към България той бива
подложен на стопанска мобилизация. С дядо ми качват вършачката на
товарния влак и заминават към Добруджа. По негови разкази областта
тогава била много по-изостанала от останалата част на България, а земята
все още се обработвала по примитивни методи. За Добрич също казал, че
тогава в центъра все още преобладавали малки стари дюкяни и работилници,
както по турско време. От друга страна бил впечатлен от благодарността и
изключителната гостоприемност, с която добруджанци ги посрещнали.
Колели са се кокошки и агнета на поразия и двамата с дядо ми се връщат
леко натежали във Врачанско 
.
Друга забавна история е когато веднъж спрели някакъв човек да попитат за
напътствия. Той смотолевил нещо, прадядо не го разбрал и попитал друг
човек след 10 метра.
- Е той онзи ви каза, ама на турски. Вие не разбирате ли турски? – отговорил другият човек.
В Южна Добруджа до ден днешен има много етнически турци или
турскоговорящи цигани, а в онези години явно и сред българите се е знаел
някакъв разговорен турски. Но прадядо ми идвайки от Врачанско не го е
говорил.
Като възпитаник на основно училище с патрон Йордан Йовков нямаше как да пропусна музея му:
Една интересна мозайка на стълбището към горния етаж:
Достигнах ГКПП Йовково. Е такъв късмет до сега не ми се беше случвал.
Колко граници съм преминавал, но да съм единствена кола и да премина за 2
минути досега не е било.
Първата ми спирка в Северна Добруджа беше градчето Мурфатлар. Между
другото, както ще се убедите по-нататък, в Северна Добруджа до ден
днешен за запазени много голям брой турски или чисто български топоними
на градове, села или природни обекти.
Тук исках да се отбия край Мурфатларския скален комплекс. Става дума за
древен български манастир, за който се предполага, че е изграден през
IX-ти век и запада в началото на XI-ти век, непосредствено преди
падането на Първото българско царство под византийска власт. Комплексът е
открит от румънците през 50-те години по време на строежа на канала
Дунав-Черно море. Започват археологически работи и се изгражда една
изключително грозна бетонна постройка, която би следвало да предпазва
останките. За съжаление обектът е изоставен от десетилетия, не се
охранява и не се поддържа. Също така не е отворен за посетители и успях
да хвърля само бегъл поглед през едно от прозорчетата. Въпреки всичко
мястото фигурира като забележителности в Гуугъл карти, има и табели за
него в Мурфатлар.
По информация в Интернет вътре могат да се видят редица рисунки и
надписи на глаголица, кирилица, или на гръцка азбука, също така били
открити множество керамични предмети. Находките говорят, че мястото е
било важен поклоннически център в региона по време на ранното
Средновековие.
Поглед към вътрешността:
Култов надпис. „Тук е България“. Националната памет е жива:
От Мурфатлар до Кюстенджа (Констанца) имаше едва около 10 км. Нямаше как
да пропусна да посетя все пак най-големия град в района, който е и пети
по големина в страната. Преди руско-турската война от 1877-1878 година
Кюстенджа е малко градче с около 5000 жители, много от които гърци, но
също така турци, татари и българи. Между другото от тук произлиза
семейството на нашия голям летец и герой капитан Димитър Списаревски.
Под румънска власт градът се развива и тук се изгражда най-голямото
румънско черноморско пристанище, което е и едно от най-големите в
Европа. В непосредствена близост до града е и най-големият румънски
черноморски курорт Мамая.
Паркирах близо до центъра и тръгнах по една пешеходна улица в посока
стария град. Като общо впечатления бих споделил, че Кюстенджа имаше
според мен по-скоро занемарен вид и очаквах да е по-представителна,
бидейки все пак най-голям черноморски град и пети в страната. Виждаха се
немалко сгради от 19-ти и началото на 20-ти век, но за съжаление много
малко от тях бяха поддържани.
По пътя към центъра:
Повсеместно се виждаха подобни плетеници и провиснали кабели:
Случайно видях консулството на братята македонци. Направих една снимка,
защото някак ми стана забавно как откривам македонски консулства
навсякъде, където отивам. Миналата година се натъкнах на консулството им
в Антверпен, Белгия. Пишеше „Република Македония“ и се изкуших в духа
на политкоректността дали да не добавя с маркер едно „Северна“, но
прецених, че не ми подхождат на възрастта подобни изпълнения 
:
Поглед към плажа. Изглеждаше приятно. Забелязва се, че за разлика от нашите големи черноморски градове тук няма морска градина преди плажа, а просто незастроени площи. Към плажа бяха изляти бетонни стъпала. От една страна така може би мястото придобива по-див и естествен вид, но пък от друга изглеждаше не особено облагородено.
Продължих към стария град. По пътя видях тази интересна църква и отидох да прочета информационната табела:
Старият град на Констанца има своите интересни места. Могат да се видят красиви църкви и имения на богати граждани от миналото. За съжаление, както вече споменах, повечето сгради не бяха в добро състояние. Също така не ми допадна, че не се касаеше за един цялостно оформен и запазен стар град, а редом до старите сгради често се забелязваха грозни социалистически блокчета, с капещи климатици и санирания на парче, както при нас. Често се виждаха и почистени парцели, където вероятно е била съборена някоя стара сграда, които бяха превърнати в незаконни паркинги.
Централно място в стария сград е площадът пред историческия музей, който в този ден за съжаление беше затворен:
Сградата на музея е в типичен румънски архитектурен стил, който на мен лично ми допада:
За мен най-любопитното място в Кюстенджа беше импозантната сграда на джамията. Построена е всъщност чак през 1913-та година на мястото на стара джамия от османско време. Носи името на румънския крал Карол I. Една снимка с емблематична стара Дачия отпред:
Поглед отвътре:
Бях на косъм да изляза и да си тръгна. Добре, че едни хора в този момент слизаха от минарето, иначе нямаше да забележа, че мога да се кача до горе. От там се откри чудесна гледка към града:
Поглед към площада пред историческия музей:
Пристанището:
Продължих разходката си из стария град и стигайки до брега видях и сграда на старото казино, която всъщност е символа на града и негова най-разпознаваема забележителност. За мое съжаление тя се намира в процес на реставрация, но се радвам, че са предприети мерки по съхраняването на тази сграда, тъй като бях намерил информация, че от години се руши и пустее:
Не можах да намеря конкретна информация за произхода на този хубавец. С това име „Василиев“ бих могъл да си представя, че не е с български корени, а примерно произхожда от Молдова или Южна Украйна. По-нататък обръщах внимание на имената по плакатите. Със сигурност звучаха интересно имена като Чобану или Стойку например, но не се наемам да кажа дали това са порумънчени български фамилии, тъй като самите румънски имена често хич не ми звучат особено „романски“. Особено разни като Мирча или Богдан...
Следващата ми кратка спирка беше град Бабадаг. Също едно от будните
населени места в региона от периода на българското Възраждане. В днешно
време си е съвсем малко и невзрачно градче. Интересна ми беше джамията в
центъра. Изобщо да се споменават „джамия“ и „Румъния“ в едно изречение
някак звучи непривично, но тук такива има немалко. Не мога да кажа колко
от тях се използват като активни молитвени храмове.
Pleven represent в центъра на Бабадаг:
Завъртях се около нея. Със сигурност най-поддържаното място в целия град:
Тук към мен се приближи някакъв странен типаж, малко изглеждаше като градския Мунчо. Предложи ми да ми отвори портата. Влязох, но самата джамия беше затворена:
Мунчо ми поиска пари за услугата. Дадох му 2 леи (около 70-80 стотинки).
Стиснат съм си, но пък за едно отваряне на порта колко да му дам... ?
На няколко километра от Бабадаг се намира село Енисала или Ново село на български. Тук посетих най-живописното място за това ми пътуване – крепостта Енисала:
Разположена е на хълм с чудесен изглед към Разимското и Бабадагското
езеро. Спрях на паркинга и се отправих нагоре. Няколко снимки от
околностите по пътя към крепостта:
:
Залез над крепостта Енисала:
Нощувах в една горичка на няколко километра от тук и на следващата
сутрин отново минах през Бабадаг. Търсех си нещо за закуска и се
разочаровах, че не намерих както при нас някаква закусвалня или
баничарница и се принудих да си купя нещо от супермаркета. Обичам да
попадам в такива обикновени малки градчета рано сутрин в делничен ден и
да виждам как се събуждат, как хората излизат за работа и се заемат с
ежедневните си задължения. Аз от друга страна съм свободен и просто се
разхождам и наблюдавам.
Успях, обаче, бързо да намеря и купя цветя. Беше ми важно, тъй като в днешния ден предстоеше малко по-необичаен тип туризъм.
На 10-15 км преди Тулча, на главния път от Кюстенджа се намира село
Еникьой (дн. Михаил Когълничану). То беше интересно за мен, тъй като тук
е бил учител и дякон в местната църква Апостолът на свободата Васил
Левски. Паркирах в центъра на селото. За разлика от българските села,
където почти винаги центърът представлява малък площад с църквата,
общината и другите по-важни сгради около него, тук центърът бе просто
това място край пътя, къде бяха изградени въпросните сгради. На практика
паркирах в банкета. Тръгнах да търся старото училище и българската
църква. Извън главния път останалите улици бяха черен път или на чакъл,
затова прецених, че най-добре е да тръгна пеша. Успешно използвах Гуугъл
преводача, за да попитам един старец накъде са старото училище и
църквата. Той ме упъти и след десетина минути намерих въпросното
училище, което в днешно време се използва като здравен пункт.
Непосредствено пред него се намираше чисто нова голяма румънска църква.
Беше ми известно, че тук има поставена паметна плоча от родолюбиви
българи. Въпросната здравна работничка си стоеше несмутимо на входа и
направих една снимка на сградата с нея отпред:
Паметната плоча. Букетът е от мен:
На стотина метра от тук открих и българската църква. Оказа се, че старият център на селото се е намирал на съвсем друго място от сегашния и се е разполагал по-навътре от главния път. Румънците явно впоследствие са го изместили край главното шосе, където бях паркирал колата.
Църквата носи името на светите братя Кирил и Методий и тук Левски е пял като дякон. Патронната икона е дарение на Васил Тотьович от Карлово и това хич не е случайно. Въпросният човек е бил учител в съседното село Конгаз (дн. Ръндуника), което, разбира се, също е било българско. Предполага се, че именно той убеждава Левски да започне да учителства в Тулчанско.
Докато снимах църквата излезе един старец от съседната къща и предложи да ми отвори портата, за да вляза в двора. Ключ за самата църква нямаше. Човекът започна да ми разказва истории, които обаче бегло разбирах, тъй като имам съвсем рудиментарни познания по румънски език. В един момент обаче започна да сочи новата църква и старата. Мисля, че искаше да ми каже, че хората вече не идват тук след като била открита новата църква. Той бил питал съселяните си защо не идват и тук и те казали :
- Не, не...това е българската църква.
Със сигурност употреби думите „Biserica bulgară” – българска църква. Държа да отбележа, че човекът изобщо не ме попита какъв съм и откъде съм. Заведе ме в двора зад църквата, обходи го с ръка и каза „ Cimitriul bulgară” – българско гробище.
Старото българско гробище тук бе почти заличено, като останалите надгробни камъни бяха събрани на една купчина:
 |
Наистина в този момент съжалявах, че не говоря румънски. Този старец със
сигурност можеше да ми разкаже много за миналото на това село и за
българите, които са живели тук.
Необичайният ми туризъм продължи с посещение на българското военно гробище в село Аджигьол.
Става въпрос за цял военен мемориал от Първата световна война, както се
вижда от оформения вход със стъпала и колони с Георгиевски кръст. Отляво
на снимката също има колона, която обаче беше потънала в храсти. Вижда
се и как са погребвани други хора на тази площ.
Паметните плочи очевидно са обновявани наскоро, но за съжаление явно с
неособено качествени материали, тъй като надписите вече бяха започнали
да избеляват:
От тук съвсем близо беше делтата на река Дунав и реших да се пусна натам, докъдето би могло да се стигне с кола. Пътищата бяха спокойни, откриваха се и хубави гледки. Всеки от вас, който е пътувал из Румъния знае колко натоварени са главните пътища в страната. За щастие Северна Добруджа е изключение и освен около Кюстенджа навсякъде другаде се пътуваше спокойно:
Голфът край един от ръкавите на река Дунав:
Пътят свърши в село Дунъвацу де Жос. Тук се предлагат разходки с лодка по делтата:
На този етап от пътуването стана ясно, че ми се налага по-скоростно да се върна в България и трябваше да се откажа от плановете ми да премина с колата към един от другите ръкави на река Дунав северно от Тулча, да зърна Украйна от другата страна на реката и да продължа до края на пътя. Смятам, обаче, че тук повече би си заслужавала екскурзия с лодка. Не мисля, че с кола би могло да се достигне до особено красиви места.
Нямаше как да си замина без да съм посетил град Тулча:
Както знаете обединеното княжество Влашко и Молдова също изпраща войски в подкрепа на руската армия по време на руско-турската, както ние я наричаме „освободителна“, война от 1877-1878 година. Като резултат държавата придобива независимост, бидейки васал на Османската империя до този момент и се преименува на Кралство Румъния.
Съгласно Берлинския конгрес Руската империя взима от княжество Влашко и Молдова областта Буджак (част от днешна Одеска област, Украйна) поради своята геополитическа цел да се добере до делтата на Дунав и като компенсация предлага на Румъния Северна Добруджа. За целта руският губернатор в Тулча умишлено занижава неколкократко броят на българите в областта, а този на власите е завишен. Човек получава лек повод за размисъл доколко наистина „братята“ руснаци са имали интерес от това България да бъде свободна държава, простираща се в етническите си граници, а не са искали да си създадат просто някаква малка и зависима държавичка на Балканите.
Едва ли ще се намерят много хора в днешна Румъния, които да признаят това, но съществуват документирани изказвания от тогава, които ясно показват, че тази територия не е била предмет на интерес на кралство Румъния. Няколко интересни цитата от Уикипедия:
Вестник „Telegraful“ от 30 март 1878 г.:
„ Добруджа ще стане един нов български въпрос. Предстои създаване на княжество България: то веднага ще поиска Добруджа, където принципът на естествените граници, както и принципът на националностите ще бъде в полза на нейните искания “
На 2 април 1878 г. тогавашният румънски министър-председател Братияну заявява чрез вестник „Steaua României“:
„ И въпрос не може да става да се приеме Добруджа. Както географско-икономически, така и етнически, и исторически Добруджа не съставлява част от нашата територия. Разположена отвъд Дунава, тя е естествено продължение на България; населена е най-вече с българи, турци, татари. В нея румънци няма. Ако ние я завладеем, ще стане постоянен източник на конфликти между нас и българите: една отворена рана... “
На 14 ноември същата година румънският крал Карол I отправя до добруджанското население следното послание на български език:
„ С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, така определени от Европа... „
Но разбира се както е казал българският народ „като ти дават – взимай“ и Румъния започва да усвоява територията като заселва колонисти от други части на страната, също и власи от Македония. Българските църкви се превръщат в румънски, а българските училища се затварят. В последствие между двете световни войни се въвеждат и аграрни реформи, даващи земя на румънските колонизатори и забраняващи на българите да купуват и продават земя помежду си. Също така българи, емигриращи например към България, имали право да продават земята си единствено на румънската държава.
За последно Северна Добруджа е част от България по време на Първата световна война. Предлагам няколко интересни фотографии от онези години, които взех от Уикипедия. Първата представя тържественото пристигане на цар Фердинанд в Тулча с параход по Дунава:
Посрещане на официалните български власти:
Както се вижда от снимките в онези години все още е имало немалобройно българско население в града:
Репресиите над българите и колонизацията се усилват след Първата
световна война, а огромната част от останалото българско население в
Северна Добруджа е изселено след сключването на Крайовската спогодба
през 1940-та година. Друг аспект е изселването на голяма част от
турското население през 1936-та година по силата на двустранен договор
между Румъния и Турция.
За мен интерес в Тула представляваше елегантната стара българска църква „Св. Георги“:
А каква е църквата може да се прочете до ден днешен на входа й:
“Тулча, 1857 г. маіѧ 20. Съзыданъ храмъ свѧтаго великомѫченика Георгіѧ спомоществованіемъ народнаго българскаго общества”
Подарена отъ еснафа кундурѫджїиски, чехлярски и грѫнчярскіи
Икона на Исус Христос с разтворена книга, на която също се четат надписи на старобългарски:
Най-известната българска личност, свързана с град Тулча е Стефан Караджа. Той е роден в село Ичме (дн. Стефан Караджово, Ямболско), но семейството му се премества в Тулча когато той е още малко дете. Тук той посещава училище, което не завършва и се учи на обущарски занаят. Впоследствие емигрира в Румъния и започва революционния си път. Знаех, че съвсем близо до българската църква се намира и къщата, в която е живял.
Открих улицата, намерих и къщата. Познах я само по оградата:
Поглед към селото и местността около него:
В селото има запазена средновековна църква, построена от местен български феодал, която силно напомня на Боянската църква:
Храмът е бил украсен с фрески по външните стени, които са премахнати, а автентичността на църквата е нарушена от новата мазилка. И тук нямах възможност да вляза вътре, тъй като вратите бяха заключени и нямаше други хора.
На няколко километра от село Никулица се намира манастира Кокош.
Вляво на снимката се вижда една от старите жилищни постройки с типична българска възрожденска архитектура:
Надгробна плоча на кирилица, която не мога съвсем да разчета:
Край манастира бе разположено гробището. Редом до монасите тук са погребани и български войници, загинали през Първата световна война. Чест прави на монасите, че поддържат гробовете в безупречен вид.
Подпоручикъ Ламеовъ, Недѣлчо Кръстевъ, родомъ отъ гр. Преславъ, убитъ отъ вражески крушумъ при манастиря Кокошъ на 23 XII 1916 год. Вечна му паметъ.
Тукъ почиватъ героитѣ прѣславци 23 XII 1916 г.
Юр. Ивановъ, с. Кочово
Вър. Петковъ, с. Могила,
Пр. Георгиевъ, с. Касапларъ, Шуменско
Напуснах манастира Кокош. Предстоеше ми една последна спирка в едно село, носещо все още чисто българското име „Черна“.
Интересен цитат за село Черна от Уикипедия:
В 1917 година Петър Карчев, военен кореспондент на 4-та дивизия, посещава Черна и пише:
„ Селото Черна беше населено преимуществено с българи, както затова впрочем може да се съди и от името му. Имаше в него и румънско население, но болшинството се състоеше от стари преселници българи откъм Котленския край, както и от Ямболско. Дедите на сегашнте жители на Черна дошли близо до дунавската делта още през 1806 г. Заселили се първоначално в Бесарабия и след това прехвърлили отново Дунав, и се установили в разни места на Добруджанската равнина. Къщата, в която щях да преспя тази вечер, беше не само българска, но и роден дом на големия румънски лирик - най-голям след Еминеску - Панайот Черна. „
Вече със сигурност се досещате защо исках да посетя това село. Подготвяйки се за пътуването и търсейки интересни за мен места се натъкнах на личността на Панайот Черна, румънски поет и севернодобруджански етнически българин, роден в село Черна като Панайот Станчов.
Краткият му живот е белязан от бедност и несгоди. За него няма много информация в българските източници, тъй като творчеството му е изцяло на румънски и е останал съвсем неизвестен в България както приживе, така и след смъртта си. Съществува една стара българска книга за него от 30-те години, чието съдържание обаче не се открива в Интернет:
Панайот Станчов е роден в село Черна, Тулчанско през 1881-а година. Баща му е българин от Шуменско, бил е четник в четата на поп Харитон. Майка му е с влашки произход, дъщеря на местен селянин. За баща му намерих две версии – или че умира преди раждането на сина си, или че изоставя семейството и отива в България. При всички положения Панайот е отгледан от втория си баща, също българин от Охрид.
Знае се, че майчиният му език е бил български, дори негови съвременници казват, че в комуникацията си на румънски винаги изпитвал известни затруднения, но пък пишел с лекота. Учи в Браила, а след това се записва в Букурещкия университет. В Букурещ са публикувани и първите му стихотворения. Живее изключително бедно и в лишения, което се отразява на здравето му и заболява от туберкулоза. Впоследствие получава стипендия и учи в Хумболтовия университет в Берлин, а след това в Лайпцих, където и умира едва на 31 години. Погребан е в Букурещ.
Поради ранната си смърт той успява да издаде само една стихосбирка, остатъка от работата му са научни трудове. Получил е признание в Румъния приживе и името му е било слагано до това на най-бележития румънски поет Михай Еминеску. Прочетох и информация, че поради името и произхода си към него се е гледало с известно недоверие като на чужденец. Дали е така не знам, но факт е, че тъй като името му звучало „неблагозвучно“ на румънски, по препоръка приема псевдонима Панайот Черна (на румънски Panait Cerna) на името на родното си село.
За мен лично беше интересно да разбера какво е било отношението на Панайот Черна към България. Поради оскъдната информация не можах да добия някаква по-широка представа. Единственото, което открих е, че много харесвал творчеството на Пенчо Славейков и мечтаел да дойде в България, за да се запонае с видни наши литератори.
В село Черна бях решил да посетя родната му къща, която днес е музей:
На малката веранда пред входа седяха две баби. Стори ми се забавно как дори на това затънтено място ми измериха температурата и трябваше да си дезинфектирам ръцете. Маската се подразбираше
. Платих за входа и влязох да разгледам. По същество приятна селска
къща и добре поддържан дом-музей, със стандартна експозиция от вещи,
снимки и произведения на поета. Информацията беше само на румънски, но
аз вече се бях подготвил така или иначе.Тук имах най-вълнуващия и интересен човешки контакт за това ми пътуване. Докато разглеждах къщата едната баба започна да ми говори някакви неща на румънски. Казах й, че не разбирам.
- Ааа, български? – каза тя без изобщо да ме пита какъв съм.
Не се учудих. Кой освен румънец или някой случаен българин като мен би дошъл в този музей?
- Говорите ли български? - попитах аз.
- ...полека. – каза жената след дълъг размисъл.
- Откъде го знаете?
- Татко – каза тя.
Задавах други въпроси, но виждах, че не ме разбира.
- Vorbești bulgară? (Говориш ли български?) – попита тя другата баба, която седеше на верандата.
- Ааа...дай ми ‘ляб, дай ми во́да – каза тя.
Проведохме някакъв елементарен разговор какъв съм и откъде съм. Появи се и някакъв друг старец, за когото ми казаха, че бил от Македония (в потвърждение на думите ми, че в Северна Добруджа са заселвани власи от Македония). Започна да ми говори на румънски и пак казах, че не разбирам, и то на български.
- Ааа, не разбирам, не разбирам – повтори той.
- Ти не знаеш румънски, ний не знаем български. – каза отново на български първата баба, с която говорих.
Беше много интересно преживяване. Нямаше как да ги разпитвам повече и не мога да кажа, дали тези старци бяха с български произход. За мен обаче беше безспорно, че за тези обикновени селски хора българският беше познат и със сигурност те са били конфронтирани с него в миналото. Очевидно е, че до преди няколко поколения той се е говорел в селото.
От село Черна вече се отправих към България. Преминах Дунава при град Хърсово и напуснах Северна Добруджа, след което хванах ферибота Силистра-Кълъраш. В Силистра пристигнах късно вечерта и не успях да изпълня плана си да разгледам града, но както се казва трябва да има и за следващия път. Любопитен факт е, че по пътя Силистра-Русе минах през село Нова Черна, което е основано от български изселници именно от това село Черна, в което бях същия следобед.
С това приключи моето добруджанско пътешествие. Макар кратко и по-необичайно, за мен то бе изключително интересно, и научих много за тези забравени български земи. Затова и реших да напиша този пътепис, тъй като смятам, че тези места е редно да се помнят, и със сигурност има много българи, на които ще им е любопитно да узнаят за тях. В крайна сметка Северна Добруджа е близо и ако моят разказ ви е бил интересен то ви приканвам да отидете сами и да я опознаете със собствените си очи.
КРАЙ!