На входа на Левкоша бързо намерих пункта за тестове. Чиляците вътре не знаеха и дума английски и започна една проточена комуникация чрез Гуугъл-преводач докато ми обяснят къде мога да си получа резултата, тъй като те затваряли след няколко часа. Беше ми казано, че резултатите отнемат около 6 часа. Седнах в едно кафене и се колебаех как да си уплътня времето тъй като се очертаваше до довечера да остана в турската част.
Обадих се на моя приятел и бивш колега в Германия Панайотис, който е от Никозия...южната 😃.
- Какво стана, бе, Панайотис? Тия твоите хора какво се правят?
- Това е ново изискване, колега. От 2 дена е така и тест се изисква от всички влизащи в страната, тъй като се била покачила заболеваемостта.
Панайотис ми даде много добра идея. Каза ми да се върна до Фамагуста и да посетя призрачния град там. Еха, супер идея. Туристическа дестинация точно по мой вкус, а даже не знаех за нея. Оказа се, че съм бил на едва километър-два от нея, но като не знаех...
Запалих Голфа и поех обратно. Излизане от Левкоша. Между другото музиката не е моя. В турската част на Кипър хванах руско радио, което се излъчваше от гръцката част, където живеят много руснаци. Не се вписваше музиката много-много в цялостната атмосфера, но към този момент ми беше омръзнало да слушам "магапаса - сагапо" или "чок севийорум" така че разнообразието ми се отрази добре 😆
След по-малко от час отново бях във Фамагуста, подминах стария град и се озовах пред портала, където се осъществяваше контролиран достъп до призрачния град. Полицаите подходиха леко подозрително заради фотографската ми техника и попитаха дали не съм журналист. Повярваха ми, че не съм и ме пуснаха. Така влязох в район Вароша, който до съвсем скоро е бил достъпен само за турци.
Впуснах се да разглеждам, без да знаех все още защо това място изглежда като Чернобил без да има радиация. Беше невероятно как всички сгради бяха изоставени както са си били през 1974-та година.
 |
Улиците и тротоарите бяха прясно ремонтирани. Може би се предвижда някакво съживяване на района. Това не успях да разбера.
Ресторанти, барове, хотели...напълно изоставени. Старите надписи много ми допаднаха.
През 60-те години това е бил най-големия курорт в Кипър.
 |
Беше забранено, естествено, но нямаше как да не се изкуша да вляза в някоя стара сграда. Хора така или иначе почти нямаше. Прецених, че хотел Флорида е достатъчно безопасен и няма да ми се сурине на главата 😅.
Стари списания, залежаващи от десетилетия тук:
Друг огромен изоставен хотел.
Плажът беше отворен и общодостъпен за посещение:
Продължих разходката си. Абе нещо е много голямо това място...какъв е пък този курорт огромен по онова време. Ама тези сгради не ми се вписват в архитектурата на курортен комплекс.
Време беше да разбера къде всъщност съм попаднал.
Култова табела за проявяване на фотофилми.
Офисът на някаква авиокомпания.
Тъкмо се чудех кого да попитам за историята на мястото и попаднах на Павлос, който разказваше на една група младежи и очевидно беше много запознат и компетентен по темата. Младежите не бяха от типичния контингент, който би могъл да се очаква по тези земи. Бяха чернокожи...направо баш негри си бяха.
До този момент имаше една друга мистерия, която ме измъчваше. Още с пристигането в Кирения забелязах, че има много млади чернокожи в града. Същото беше и във Фамагуста, и в Северна Никозия. Имаха културен и цивилизован вид. Това пък изобщо не го бях очаквал. Не вярвам Северен Кипър да е някаква хуманитарна суперсила. Правеха впечатление обаче безумно високия брой университети. Още в Кирения бях забелязал, че в този 20 000-ен град през 2 метра имаше табела за университета. Сигурно бяха повече от десет. Същото беше и в другите градове. Предположих, че негрите ще да са тук във връзка с това, но не знаех със сигурност.
И ето, че в създалата се ситуация се откри възможност да получа отговор на всичките ми въпроси на куп, така че ги заприказвах и се присъединих към групата.
Павлос ме изуми. Оказа се, че всичко това тук до 74-та година е било Фамагуста. Това си е бил града...новия град, така да се каже. Всичко останало, което видях до момента в турската част, с изключение на стария град било ново строителство, изграждано след войната. Показа ми къде е била къщата, в която е преминало детството му. По време на десанта гърците бягат и изоставят на практика целия град, а турците решават да не заемат тази територия, а да я оставят като буферна зона. До ден днешен тук има постове на ООН. Жестока история...мога само да си представя болката в сърцата на тези хора когато идват тук и си спомнят за детството и младостта си. Днес те нямат никаква възможност да се завърнат тук или да се разпореждат по какъвто и да е начин с имотите си.
Разделението обаче е започнало още преди 1974-та година, която се явява кулминацията. Павлос разказа, че в стария град през 60-те години са живеели предимно турци и тогава също се е стигало до сблъсъци с гърци, за да се стигне до момента, в който местната власт официално забранява гърци да ходят в стария град, с изключение на един лекар и един занаятчия.
Поговорих и с момчетата. За съжаление не запомних имената им. Трима от тях бяха от Нигер, един от Судан. Както и предполагах се оказа студенти, заедно с всички други чернокожи тук. Видът им първоначално ми се видя леко съмнителен и си представях, че ако попадна на тях в някоя тъмна уличка ще ме преджобят, но момчетата бяха изключително интелигентни и възпитани. Говореха превъзходен английски и нямаше как да не им направя комплимент за това. Без да исках да ги обидя нямаше как да не попитам дали не идват от богати семейства, тъй като все пак са дошли да учат тук, а произхождат от едни от най-бедните държави в света.
- Да, семействата ни имат висок стандарт на живот в страните ни. Не всички в Африка са бедни. Всички студенти тук идват от семейства с възможности много над средните за страната. - каза едно от момчетата.
Държавите им сключвали договор за обучение на студенти със Северен Кипър, а самите студенти получавали добри стипендии, за да дойдат тук. Така ми се изясни големия брой на университети. Като цяло ми се стори добра ниша. Така хем подобни африкански държави инвестират в образоването на свои кадри по ключови специалности, хем и Северен Кипър печели.
Момчетата не бяха особено възхитени от Северен Кипър и споделиха, че всъщност преди да заминат просто им било казано, че отиват в Кипър и те мислели, че отиват в гръцката част. Бяха задължени да се върнат в родните си страни след завършване на висшето си образование. Проявяваха голямо любопитство към живота от другата страна на острова и заливаха Павлос с въпроси как е оттатък границата.
- Е не можете ли просто да отидете сами и да видите? - наивно попитах аз.
Те започнаха да се смеят.
- Мислиш ли, че някой ще ни пусне там с нашите паспорти?
Прави бяха. Дадох си сметка колко улеснен и привилегирован съм с българския ми паспорт.
Последната тема, която обсъдихме беше за автопарка в Северен Кипър. Още на пристанището в Турция ми правеха впечатление големите луксозни джипове и други возила със севернокипърски регистрации, макар държавата да се води бедна. Негрите ми казаха, че средните заплати били от порядъка на няколко стотин евро и те също не можели да си обяснят откъде се появяват тези коли. Казаха само, че Северен Кипър е известен като голяма "перачница на пари".
Беше страхотна среща. За мен беше изключително удоволствие да се запозная и да поговоря с тези хора и нямаше как да не предложа да си направим една снимка за спомен.
 |
Получи се фантастичен спонтанен следобед. В крайна сметка тази спънка на границата ми даде може би най-интересното преживяване от цялото пътуване. Започна да се свечерява и се отправих обратно към Северна Никозия с идеята да си взема резултата от теста и да премина границата.
След известно лутане стигнах до университетската болница в края на града. Влязох в спешния център и си подадох картончето. Рецепционистът каза с раздразнение:
- Пробата е постъпила преди 6 часа. - сякаш негласно искаше да каже "Какво искаш, тя тепърва започва да се обработва".
- Вашите хора долу на пункта казаха 6 часа....
- 6 hours, 8 hours, 12 hours...just come tomorrow. - ми се каза.
Предадох се. Насила хубост не става и се видя, че днес не е писано да минавам тази граница. Излязох от болницата и в един момент получих прозрение. Намирам се в затворен кампус, с контролиран достъп, в края на града. Тихичко е, спокойно...че това е перфектното място за нощуване!
Щом те ще ми въртят номера ще им спретна и аз един номер. Спрях колата и разпънах палатка до една задънена алейка в съседство. Прекарах изключително спокойна нощ:
На следващата сутрин си взех резултата и най-накрая преминах заветната граница. Паркирах в центъра на Никозия, закусих и се отправих на разходка по центъра. Както ме упъти служителят от паркинга.
- Натам е пешеходната улица. Ходиш по нея и стигаш до стената. До там е свободен Кипър, натам е окупираният.
Две снимки от модерната част на града:
В централната част имаше изложба на гръцки национални герои от борбата им за независимост от Османската империя.
Главната улица на Никозия беше приятна, но по същество нищо особено. Като архитектура градът определено създаваше усещането на типичен гръцки град с гъсто и хаотично застрояване и множество неподдържани сгради, но инфраструктурата и чистотата според мен бяха доста по-добри отколкото в Гърция.
Една снимка, която казва много. В далечината знамената са разположени до минаретата на катедралата Света София, където бях вчера.
В Никозия разделението се усещаше навсякъде в центъра, защото главните улици буквално свършваха при стената. Дори на пункта за гранично преминаване буквално се виждаше павилион за напитки, до него банкомат и след това граничния пункт. В мен се създаваше много тягостно чувство, виждайки как този град е бил разцепен на две, сякаш през живата си плът. На повечето места край стената цареше разруха. Имаше и военни пунктове с часови и бе изрично забранено да се снима.
На места дори все още си личаха дупките от куршуми:
За кипърските турци военния десант през 1974-та година се приема за освобождение от братята им оттатък морето, докато за гърците събитието е национална катастрофа и се разглежда като временна окупация.
Тук даже попаднах на кафене точно до стената:
Ходейки из малките улички в центъра на Никозия нямаше как да не ми направи впечатление една малка работилница, цялата накичена с чудати надписи:
Така се запознах с Ахил, докторът на обувките 😆
Бидейки местен жител въпреки напредналата си възраст Ахил говореше много добър английски. Похвалих го, че има много геройско име и той се зарадва. Всеки ден си пишел разни философски мисли или мъдрости и си ги залепял пред ателието.
Една хубава православна катедрала. Както в турската част, така и тук почти навсякъде редом със знамето на Кипър се вееше и това на Гърция. Помислих си дали ще доживея някой ден да видя как и в съседна Македония навсякъде се вее и българското знаме. За момента няма такива изгледи...да видим какво ще ни предложи животът...
За съжаление всичките непредвидени трудности към този момент вече много ме бяха ограничили времево. Всъщност на разположение за гръцката част на острова имах само този ден, тъй като вечерта трябваше отново да хвана ферибота от Кирения за Турция. Трябваше да орежа програмата. Ако има едно място, където исках да отида в гръцката част на Кипър това беше град Пафос, така че се отправих натам:
В Пафос паркирах близо до археологическия комплекс. Крайбрежната алея беше много приятна за разходка:
Античният град в Пафос представлява музей на открито. Той също така е обект под опеката на ЮНЕСКО.
Безспорно най-впечатляващи бяха множеството изключително добре запазени римски мозайки. Тук сред останките на стари вили на знатни римски граждани се намират едни от най-красивите и добре съхранени мозайки в цялото Средиземноморие.
Имах интерес да се разходя и в новата част на града, разположена на няколко километра от тук. Беше доста чиста и спретната, но жегата към този момент беше станала непоносима и бях принуден да се скрия на сянка и да обядвам.
От тук вече официално трябваше да започне пътят ми наобратно. Последната ми цел беше православния манастир Кикос. За да стигна до там трябваше да премина планината Тродос. Пътят през нея беше спокоен и много живописен.
Манастирът Кикос е с голямо значение за кипърските гърци и мисля, че няма да е преувеличено ако го сравня с нашия Рилски манастир.
Преминах отново границата и се завърнах в добре познатата ми Кирения. Имах още малко време за убиване и слязох да посрещна залеза на пристанището, което по това време на денонощието беше още по-чаровно:
Качих се на ферибота, който плаваше през цялата нощ. На следващата сутрин отново бях на другото ми познато пристанище в Ташуджу и ми престоеше още веднъж да се сблъскам с граничните неуредици, които царяха там.
Разпитвах хората къде трябва да се редя и какво да правя. Не виждах и не чувах никакви други чужденци. Тъкмо си мислех "как може да съм сам сред толкова много турци" и малко по-напред ми се мерна един паспорт, на който пишеше "Република България". Малко тъмничък ми се видя човекът и първоначално си помислих, че може би е някой български турчин - тираджия.
Така се запознах с Филип. Той също много се зарадва да ме срещне, защото за първи път правеше подобно пътуване и на тази граница беше като в небрано лозе. Години наред е живял и работил в Кипър, но поради влошените икономически условия там се връщаше в родния Кюстендил и беше натоварил целия багаж в Мазда-та си.
 |
Филип си беше с древноиндийски произход и беше, казано в добрия смисъл на думата, "човек от народа". В Кипър е карал бусче за зареждане на магазини. Допадна ми, че не беше нито наглец, нито простак, затова когато ми предложи да пътуваме заедно до България се съгласих. Горкият и навигация нямаше.
Така заедно поехме обратно по дългия път към дома. Внушителна панорама към втория най-голям мегаполис в Турция, столицата Анкара.
По пътя се случи още едно неочаквано събитие. Очаквах Голфът да навърти 300 000-я километър и внимателно започнах да дебна момента. Мислех си да направя снимка, когато на таблото се изпише "300 000", но някакъв глас в мен ми каза "Абе вземи снимай и на 299 999". Така и направих.
И в един момент....
Бях в шок...е това пък не го очаквах. Трябваха ми няколко километра пробег за да осъзная какво току що се случи. Еми това е...явно превъртях играта 😆
С Филип спирахме от време на време за гориво, кафе и почивка, а привечер и за вечеря. Разказа ми и че години наред е бил активен като пастор от адвентистите на седмия ден. Стори ми се добър и честен човек. Не виждаше перспектива за себе си в България и мислеше след няколко месеца да отиде при едната си дъщеря в Германия.
Минахме Истанбул и малко след това се разделихме, тъй като бях изморен и реших да легна да спя, а така или иначе пътищата ни се разделяха, защото отивах в посока Малко Търново.
Имах една последна спирка в Турция. Странджанският град Лозенград, който сега се казва Къркларели. До Балканската война градът е бил населен изключително с българи и се е явявал голям културен и икономически център на българите в Странджанско. След Междусъюзническата война българското население е прогонено.
Бях чел, че в града е възстановена старата българска църква и имах желание да я видя. Разпитвах разни хора, като умишлено питах за "българската църква". Явно това им говореше нещо, защото ми показваха накъде да ходя, но из тесните преплетени сокаци в центъра беше трудно да се ориентирам. Направи ми впечатление, че в Лозенград имаше немалко запазени по-стари сгради, което според мен е нетипично за турските градове. Моето мнение е, че те обикновено смятат старите сгради за "боклук" и предпочитат да ги събарят, и на тяхно място да изграждат нови.
Някои от къщите бяха ремонтирани и в добро състояние, а други не толкова.
След известно лутане мисля, че най-накрая намерих старата църква. Поне по снимки, които намерих в Интернет това би трябвало да е тя, но това не беше упоменато на табелата. Към момента това се явява художествена галерия, която беше затворена.
И едно последно място ми беше хванало окото. Бях открил, че в града има хотел, който се казва хотел "Лозенград". Исках да го намеря и да разбера защо пък така са решили да го кръстят? Влязох и говорих с рецепциониста...пак чрез Гуугъл-преводач. Мислех си, че може би собственикът е изселник от България. Рецепционистът ми обясни единствено, че това е старото българско име на града и означавало "град на лозите". За мен остана впечатлението, че месните жители почитат и уважават българското минало на града. Преди години в Германия се бях запознал с една туркиня от тук и на въпроса ми "Знаеш ли как се казва родният ти град на български?" тя веднага отговори "Лозенград".
Двадесетина километра от тук беше ГКПП Малко Търново. Преминах границата без проблеми и продължих към морето, където бяха отседнали моите приятели.
Така приключи моята кипърска авантюра. Беше пътуване изпълнено с интересни срещи и приятни емоции. Въпреки трудностите и непредвидените обстоятелства съм радостен, че успях да осъществя това пътешествие. Седейки сега в апартамента си в Дюселдорф, в средата на август, гледайки облачното мрачно време навън, си спомням с усмивка и лека носталгия за слънчев Кипър и хубавите му плажове и си пожелавам скоро да мога да го посетя отново, този път за малко по-дълго. Това пожелание отправям и към вас!