На следващата сутрин трябваше да изминем няколко стотин километра, за да
стигнем до района на град Ла Специя, където планирахме да посетим
т.нар. „пет земи”. Това са пет градчета, сгушени между скалите и
бреговете на Лигурско море, част от национален парк „Cinque terre” и
обект под опеката на ЮНЕСКО.
Оставихме колата в град Леванто, откъдето продължихме с влак, тъй като
съвсем не бяхме сигурни, дали може да достигнем всички градчета с кола, а
и със сигурност паркирането щеше да е кошмар.
Тръгнахме от най-далечното градче, с идеята поетапно да се приближаваме
към колата. Градчетата се казват (костваше ми големи усилия да ги
запомня, моля да оцените това J ): Риомаджоре, Манарола, Корнилия,
Вернаца и Монте Росо.
“Cinque terre” те грабват от първия миг. Цветните сгради, морето, скалите…беше приказно и мисля, че снимките говорят достатъчно.
Риомаджоре:
Тук си взехме и по една италианска бира. Интересното беше, че големите бутилки бяха по 660 мл, а не по 500.
По улиците беше пълно с кафета, ресторантчета и магазини за сувенири.
Качвайки се всеки път на влака постепенно минахме и през другите
градчета:
Манарола…може би любимата ми гледка от всичките градчета:
Корнилия:
Вернаца. Тази жена намръщено гледаше от прозореца си тълпите от туристи, минаващи по улицата:
Във Вернаца имаше и малък плаж.
Последното градче Монте Росо имаше голяма плажна ивица, както и
крайбрежна алея с множество кафенета. Тук човек се чувства точно като на
курорт.
Седнахме да изпием по едно кафе и беше време да продължим пътя си към Генуа.
Вечерта прекарахме в увлекателни разговори с нашия домакин, когото
разпитахме малко повече за живота в Италия. По негови думи (а в
последствие всички италианци, с които разговаряхме, потвърдиха това)
разликата между Северна и Южна Италия е огромна. Не съм бил на юг, но
Северна Италия като ниво на икономическо развитие според мен общо взето
е на ниво Франция. Инфраструктурата беше безупречна, в покрайнините на
градовете се виждаха големи индустриални зони, а и като цяло градовете
имаха доста поддържан вид. За Южна Италия ни разказаха, че пътищата били
много по-лошо поддържани, безработицата е много висока, а и също така в
определени региони има висока престъпност и изразено присъствие на
мафията.
Опитахме италианска пица в Италия…беше някаква непозната за мен, но
останахме много доволни. Беше невероятно вкусна, а цената за една голяма
пица бе съвсем народна – от порядъка на 6-7 евро.
На следващата сутрин започнахме разходката си из Генуа:
В района на аквариума:
По улиците на стария град:
Катедралата „Сан Лоренцо”:
Симпатични улички в историческия център:
Оказа се, че Генуа е градът с най-много мотори и скутери в Италия. На места се виждаха такива паркинги:
Една от портите, които са представлявали вход към средновековния град:
В Генуа могат да се видят и широки булеварди с масивни сгради от 19-и век:
Площадът с паметника на Джузепе Гарибалди:
По главната търговска улица на Генуа:
Явно тук не обичат много полицията 
:
Мотаейки се из малките улички в центъра попаднахме на квартал, населяван предимно с негри и араби:
Изобщо Генуа е град с много голяма емигрантска общност. Оказа се, че тук
се намира най-голямата еквадорска общност извън Еквадор. За мен е
мистерия как се е стигнало до това да дойдат именно в Генуа, но факт.
Нерядко по улиците може да се чуе испанска реч, а също така от време на
време се вижда някой магазин или тераса, на които са закачени еквадорски
знамена.
В района на гарата:
Красивата „Villa del Principe”, която е била резиденция на богато семейство от Генуа:
Зяпайки фасадите на сградите:
Седнахме да опитаме още нещо от италианската кухня. Аз си поръчах
фокача, а не мога да си спомня какво представляваше на Драго яденето.
Фокачата в българската уикипедия е описана като „традиционен италиански
плосък хляб, с добавени към него лук, маслини, подправки и други
хранителни съставки”, но аз бих я описал като нещо средно между хляб и
пица. При всички положения може да се консумира като основно ястие. Беше
вкусно, като цяло много ми хареса италианската кухня, а също така бих
казал, че храненето на заведение в Италия е съвсем достъпно, стига да се
избягват „туристическите капани”. В Генуа, отклонявайки се от основните
улици, в малките заведения човек може да обядва за 7-8 евро на човек.
Няма да преяде за тези пари, но все пак .
В Италия останах много впечатлен от жените…нека да преминем към нещо по-интересно за мъжете .
Разбира се по улиците често се срещаха красиви жени, но по-скоро се
впечатлих от това, колко елегантно и стилно се обличаха те. Просто беше
радост за сетивата да ги гледа човек и дори някоя жена да беше малко
по-пълна или с нетолкова хубави черти, пак обличайки се прекрасно
хващаше окото .
Беше време да напуснем Италия. В обобщение мисля, че Италия е
изключително красива страна, много разнообразна в различните си части.
Всеки град е различен и със своя собствена атмосфера, което би могло да
се обясни и с историята на страната. В тази връзка съвсем не
предполагах, че разликата в различните диалекти в Италия е толкова
голяма. Нашият домакин в Падуа идваше от юг и каза, че когато в началото
в тях дошъл един водопроводчик и му говорил на падуански диалект, той
въобще не успял да го разбере. Същото е валидно и в обратния вариант.
Казахме „довиждане” на Италия и след около 2 часа вече бяхме в Монако.
Въпреки мрачното време княжеството ни посрещна с феноменална гледка…от
тези, които човек вижда по картичките:
Паркирахме в един подземен паркинг и там забелязах, че явно докато
колата е стояла паркирана в Генуа някой ми е одраскал предната броня.
Поздравих женската част от родословното дърво на италианците, но както
се казва „това да са проблемите с колата” .
В Монако прекарахме няколко часа. Не бих казал, че градът предоставя
нещо кой знае колко интересно, но си беше един друг свят за нас, до
който човек си заслужава да се докосне. Правеше впечатление безупречната
чистота и въобще това, че всичко – от сградите до зелените площи бе
поддържано перфектно. Човек има усещането, че тук има хора, които да
мислят за абсолютно всичко. Извън това аз лично хич не се чувствах на
място там. С тази моя колица, с дрехите, с които бях облечен, на фона на
целия този лукс се чувствах като гол, бос и гладен като ломски циганин .
Казино „Монте Карло”:
Аз и Драго на фона на казиното:
По улиците на Монако:
Около яхтеното пристанище:
Една интересна църква, вградена към скалите:
Решихме да седнем и за по едно кафе. Намерихме едно кафене на
пристанището, където кафето струваше около 2-3 евро. С онези алуминиеви
маси и столове се чувствахме по-скоро като в кварталното кафе в „Люлин
3”, отколкото в Монако, но за протокола – пихме кафе в Монако .
С това разходката ни приключи и след като се преборихме със сериозни
задръствания край Ница, късно вечерта достигнахме следващата точка от
нашето пътуване – Марсилия.
Продължението
С Голф до Португалия (2016) (3) Марсилия, Каркасон и Андора
Няма коментари:
Публикуване на коментар